Ако проследите биографията й, ще преброите осем общности, към които тя е принадлежала: актьори, писатели, лекари, юристи, любители на паркове, политици, почитатели на железниците и редовни посетители на битпазари. Когато помолих Вайсбърг сама да направи списък, тя изброи десет, като добави архитектите и хората от туристическата индустрия, с които работи в момента. Но по всяка вероятност тя прояви скромност, защото ако се вгледате по-внимателно в живота й, сигурно бихте могли да разпределите опита й в петнайсет или шестнайсет подгрупи. Разбира се, те не могат да бъдат разглеждани поотделно. Най-важното за Свързващите е, че, бидейки с единия крак в толкова различни светове, те успяват да ги свържат в едно. Да ги обединят.
Веднъж - трябва да е било в средата на 50-те - Вайсбърг се качва на влака за Ню Йорк, защото й хрумва да присъства на Конгреса на писателите фантасти, където се запознава с млад писател на име Артър К. Кларк. Кларк се сприятелява с нея и при следващото си посещение в Чикаго й се обажда. „Звънна ми от уличен телефон - спомня си Вайсбърг. - Попита ме дали има някой в Чикаго, с когото би било добре да се запознае. Казах му да дойде у дома.“ Вайсбърг притежава нисък, дрезгав глас, придобит вследствие на половин век тютюнопушене. Между изреченията прави пауза, за да може да всмукне бързо от цигарата си. Дори и когато не пуши, тя пак прави паузи от време на време, сякаш се страхува да не загуби тренинг. „Позвъних на Боб Хюз. Той беше един от хората, които пишеха за моя вестник“. Пауза. „Попитах го познава ли някого от Чикаго, който би искал да се срещне с Артър Кларк. Той отвърна: Да, в града е Айзък Азимов. И онзи Робърт, Робърт... Хайнлайн8. И тъй, всички те дойдоха и насядаха в моя кабинет.“ Пауза. „После ме повикаха и ми казаха... Луис, ти си... Не помня точно думите, които използваха. Беше нещо от рода, че съм човек, който умее да свързва хората.“
Тази история е типична за поведението на Луис Вайсбърг. Първо тя се свързва с някого извън нейната непосредствена среда - като Артър Кларк. По онова време тя се занимава с театър, а той - с научна фантастика. После, което е не по-малко важно, този човек откликва. Мнозина от нас протягат ръка към хора, различни от нас, към по-известни и успели личности, но често този жест остава без отговор. Освен това, когато Артър Кларк пристига в Чикаго и пожелава да се запознае с някого, да установи подходящи връзки, Вайсбърг му предлага Айзък Азимов. Тя казва, че е щастлива случайност, че Азимов е в града. Но ако не е бил Азимов, тя е щяла да го свърже с някой друг.
Едно от нещата, които хората помнят за събиранията у Вайсбърг в петък вечер през 50-те, е, че на тях винаги безпроблемно си общуват хора от различни раси. Това не значи, че без тези сбирки чернокожите нямаше да общуват с белите от Норд сайд. Въпреки че е рядкост, все пак се случва. Важното е това, че през 50-те чернокожите започват да общуват с белите в Чикаго не по случайност, а защото един човек от по-особена категория помага това да се случи. Това имат предвид Азимов и Кларк, като казват, че Вайсбърг притежава това нещо, каквото и да е то, което сближава хората.
„Тя е чужда на всякакъв снобизъм - споделя Уенди Уилрич, един от бившите служители на Вайсбърг. - Хората непрекъснато й пишеха писма и тя винаги преглеждаше цялата си поща. Веднъж я придружих до някакво фотоателие. Собственикът на студиото я беше поканил да го посети и тя се съгласи. Той се занимаваше основно със сватбена фотография. Но тя прецени, че си струва да се срещне с него. Помислих си - господи, трябва ли да бием път четирийсет и пет минути до това фотостудио?! (Беше извън града, до летището.) Все пак става дума за инспектора по културните въпроси на Чикаго! Но Вайсбърг смяташе, че той е много интересен човек.“ Дали наистина този човек е бил интересен? Кой знае. Важното е, че за Луис е бил интересен. По някакъв начин тя намира интересното у всеки, защото за нея всеки човек е интересен. Една от нейните приятелки ми сподели: „Тя винаги казва: Току-що се запознах с един прекрасен човек. Сигурна съм, че ще ти хареса. За всеки нов човек говори с такъв ентусиазъм, сякаш е първият човек, с когото се запознава. И знаете ли какво - обикновено се оказва права.“ Друга нейна приятелка, Хелън Дория, ми каза следното: „Луис вижда в теб неща, които дори самият ти не можеш да видиш.“ Което просто идва да каже за пореден път, че по някаква чудна прищявка на природата Луис и другите като нея притежават вроден инстинкт, който им помага да се сближат с други хора. Когато Вайсбърг поглежда към света или когато Роджър Хорчоу сяда до вас в самолета, те не виждат това, което виждаме ние. Те виждат възможности. И докато повечето от нас трескаво избират кого искат да опознаят и отблъскват хората, които им се струват неподходящи или живеят чак до летището, или с които не са се виждали от шейсет и пет години, Луис и Роджър харесват всички хора.