Резултатите са силно интригуващи. Дан Радър получава 10.46 точки (което означава, че изражението му е почти неутрално) когато говори за Мондейл, и 10.37 точки - когато говори за Рейгън. Той изглежда по един и същи начин, когато говори и за републиканеца, и за демократа. Подобен резултат се получава и при Брокау - той получава 11.21 точки за Мондейл и 11.50 за Рейгън. При Питър Дженингс от Ей Би Си обаче резултатите са твърде различни. Когато споменава Мондейл, неговият резултат е 13.38 точки. Но когато говори за Рейгън лицето му така се оживява, че бива оценен на 17.44 точки. Мълън и неговите колеги правят всичко възможно да намерят някакво невинно обяснение на този факт. Възможно ли е например Дженингс по принцип да има по-изразително лице от своите колеги? Отговорът като че ли е „не“. На участниците се показват и други контролни откъси с тримата водещи, когато те говорят по теми, които са еднозначно тъжни (погребението на Индира Ганди) или радостни (важно откритие за лечението на вродени болести). Тогава Дженингс не получава по-високи от колегите си резултати при обявяването на веселите събития, нито пък по-ниски — при тъжните. По-скоро напротив — в тези случаи неговото лице е най-малко изразително. Дженингс също така не е човек, на чието лице е изписана непрестанна радост. Отново като че ли точно обратното е вярно. При съпоставка на „радостните“ откъси той получава 14.13 точки — значително по-нисък резултат и от Радър, и от Брокау. Така изследването стига до единствено възможното заключение - че лицето на Дженингс изразява „значително и забележимо пристрастие“ към Рейгън.
Оттук нататък експериментът става още по-интересен. Мълън и колегите му се обаждат на хора от различни градове на страната, които редовно гледат тези новинарски емисии и ги питат за кого са гласували. При всички случаи се оказва, че измежду тези, гледали Ей Би Си (телевизията, чиято емисия води Питър Дженингс - бел. пр.), броят на гласувалите за Рейгън е много по-голям, отколкото измежду хората, гледали Си Би Ес или Ен Би Си. В Кливлънд например 75 процента от зрителите на Ей Би Си гласуват за Рейгън, докато при зрителите на Си Би Ес или Ен Би Си процентът е 61.9. В Уилямстаун, Масачузетс, зрителите на Ей Би Си, гласували за Рейгън, са 71.4 процента, а при другите две телевизионни мрежи - едва 50; в Ири, Пенсилвания, съотношението е 73.7 процента срещу 50 процента. Едва забележимото пристрастие към Рейгън, което е изразено на лицето на Дженингс, изглежда е повлияло на гласуването на зрителите на Ей Би Си.
Както сигурно се досещате, екипът на новинарската програма на Ей Би Си енергично оспорва това изследване. („Доколкото зная, аз съм единственият социолог, удостоен със съмнителната чест да бъде наречен „глупак“ от Питър Дженингс“, казва Мълън.) Трудно е да се повярва в истинността на резултатите. Мисля, че повечето от нас инстинктивно ще приемат, че причинно-следствената връзка е по-скоро обратната— поддръжниците на Рейгън са привлечени от Ей Би Си тъкмо заради пристрастието на Дженингс, а не обратното. Но Мълън твърди доста убедително, че това не отговаря на истината. Така например на друго, по-забележимо ниво, каквото е подборът на сюжети в новинарските емисии, се вижда, че Ей Би Си е мрежата, която е най-враждебна към Рейгън — което, ако следваме същата логика, спокойно би могло да накара заклетите републиканци да зарежат новинарските емисии на Ей Би Си в полза на тези на конкурентите им. И за да отговори на въпроса дали резултатите му не са просто плод на някаква случайност, по време на кампанията между Майкъл Дукакис и Джордж Буш четири години по-късно Мълън повтаря своя експеримент и получава абсолютно същите резултати. ,Дженингс се усмихва повече, когато споменава кандидата на републиканците — твърди Мълън, — и при телефонното запитване зрителите на Ей Би Си отново проявяват по- гол яма склонност да гласуват за Буш."
Ето още един пример за тънкостите на умението да убеждаваш. На голяма група студенти е съобщено, че ще участват в маркетингово проучване на компания, произвеждаща хай-тек слушалки. Всеки получава чифт слушалки, като му се казва, че компанията иска да ги изпробва как работят, когато слушателят е в движение - например като подскача нагоре-надолу или като клати главата си. Всички студенти слушат песни на Линда Ронстат и на „Ийгълс", а накрая им пускат изказване по радиото, в което се твърди, че таксата за обучение в техния университет трябва да се вдигне от 587 долара, колкото е в настоящия момент, на 750 долара. Докато прослушват записа на въпросното изказване, една трета от участниците са помолени да клатят енергично глави нагоре-надолу. Следващата една трета имат за задача да поклащат глави наляво-надясно. Последната една трета е контролната група — те изобщо не движат главите си. След края на експеримента на всички раздават кратък въпросник за качеството на песните и ефекта от тръскането на главите. Накрая е вмъкнат и въпросът, чийто отговор всъщност интересува учените: „Каква според вас би следвало да бъде учебната такса тази година?“