11.
Какво се случва, когато двама души разговарят? Това действително е основният въпрос тук, защото контекстът на всяко убеждение е разговорът. Знаем, че хората си разменят реплики. Изслушват се. Прекъсват се. Жестикулират с ръце... Срещата ми с Том Гау беше в скромен по размери офис. Седях на стол, придърпан пред бюрото му. Бях кръстосал крака, а в скута си имах бележник и химикалка. Носех синя риза, черни панталони и черно сако. Той седеше зад бюрото на стол с висока облегалка. Беше с официални сини панталони, съвършено изгладена бяла риза и червена вратовръзка. От време на време Том се навеждаше напред, като поставяше лактите си върху бюрото. Друг път се облягаше назад в стола и размахваше ръце във въздуха. Бях поставил касетофона си между нас, върху празния плот на бюрото. Ето тези неща бихте видели, ако бях направил видеозапис на нашата среща. Но ако можехте да забавите оборотите на този запис, така че нашата среща да се превърне в отрязъци с продължителност само части от секундата, щяхте да видите нещо съвсем различно. Щяхте да забележите как ние двамата участваме в нещо, което най-добре може да се опише като сложен танц с невероятно премерени движения.
Началото на този тип анализ - така нареченото изследване на културни микроритми - поставя човек на име Уилям Кондън. В един от своите най-прочути изследователски проекти през 60-те той се опитва да декодира сегмент от филм с продължителност четири и половина секунди, в който по време на вечеря някаква жена казва на един мъж и едно дете: „Трябва да идвате всяка вечер. Не сме прекарвали така на вечеря от месеци.“
Кондън разбива сегмента на отделни кадри, всеки от тях с продължителност около 1/45-а от секундата. След това ги гледа отново и отново. Ето как описва процеса:
„За да се изучи внимателно структурата и последователността на един филм, подходът трябва да бъде натуралистичен или етологичен. Просто сядаш и гледаш, гледаш хиляди часове, докато последователността в материала започне да се очертава. Това е като извайването на скулптура... Продължителното изследване разкрива една по-детайлна последователност. Когато гледах този филмов откъс многократно, бях с погрешната представа, че комуникацията се осъществява в разговора между хората. Моделът беше такъв. Ти изпращаш послание, някой ти отвръща. Посланието отива тук и там, навсякъде. Но в цялата работа имаше нещо странно.“
Кондън прекарва година и половина над краткия откъс от филма, докато накрая с периферното си зрение вижда онова, което винаги е усещал, че съществува: „жената извръща главата си точно в момента, когато мъжът вдига ръцете си.“ После започва да открива и други микродвижения, други закономерности, които се проявяват многократно, докато в края на краищата си дава сметка, че - освен че говорят и слушат - тримата край масата участват и в нещо, което той нарича „синхрон на взаимодействието“. Разговорът им има ритмично физическо измерение. В рамките на един, два или три кадъра от по 1/45-а от секундата всеки от тях помръдва с рамо, буза, вежда или ръка, задържа това движение, спира го, после променя посоката и започва отново. Нещо повече - тези движения са в пълен синхрон с думите на човека, наблягат, подчертават или доразвиват казаното; така говорещият на практика танцува в ритъма на речта си. В същото това време останалите хора край масата също танцуват, движейки лицата, раменете, ръцете и телата си в същия този ритъм. Не всички се движат по един и същи начин - както и при танците не всички танцуват по един и същи начин. Ала началото и краят на всяко едно от микродвиженията - малките промени на лицето и тялото - са в съвършена хармония.
По-нататъшните изследвания показват, че в хармония са не само жестовете, а също и ритъмът на разговор. Когато двама души разговарят, силата и височината на гласовете им са в хармония. Броят на речевите звуци в секунда, наричан от лингвистите скорост на речта, се уеднаквява. Същото се случва и с така наречената латентност - периода от момента, в който единият говорещ спира да говори, до момента, в който другият започва. Двама души, които започват разговор, може да имат съвсем различен маниер на говорене. Но почти моментално те намират общ подход. Правим го всички, при това непрекъснато. Бебета само на един или на два дни синхронизират движенията на главата, рамената, лактите, бедрата и краката си според начина, по който им говорят възрастните. Синхрон е открит дори при общуване между човека и маймуните. Стремежът към синхрон се дължи на начина, по който сме устроени.