Кир Буличов
Повреда на линията
Сградата, в която живеем, е стара. Толкова е стара, че няколко пъти я регистрираха като исторически паметник и още толкова я отписваха — било по настояване на градския съвет, който искаше сградата да се разруши, или поради липса на историческа ценност в нея. След време сигурно ще я съборят, но, изглежда, няма да е скоро.
Преди около триста години в тази сграда е живеел един род. Родът на някакъв болярин, който не се бил прославил с нищо. По-късно боляринът умрял, потомците му се разорили и обеднели и къщата минавала от ръка на ръка. В края на миналия век я разделили на отделни квартири — по една на всеки от трите етажа, а след революцията тя била гъсто населена.
На първия етаж има осем стаи, там живеят пет семейства. Сега са останали повечето старци и аз, младежта се пръсна по Химки Зюзини. Стаята ми напълно ме задоволява. Двадесет и три квадратни метра, височината на таваните е три и трийсет, със сводове, има и ниша, където по-рано бях сложил леглото си, а сега съм натрупал там книги. Нямаше кой да види безредието ми. Мама беше заминала при пастрока ми в Новосибирск, а за Галя така и не се ожених.
Нея нощ си легнах късно. Четох последния роман на Александър Черняев. Недописания му роман, защото той е умрял от глад в Ленинград през четиридесет и втора година. Този роман заедно с писмата и критичните статии е включен в последния том на събраните му съчинения, които излязоха наскоро.
Много неприятно — четеш и знаеш, че ти остават не повече от десетина страници. А действието едва започва да се развива. Но така и няма да успее да се развие и ти никога няма да разбереш какво е искал да направи старецът Черняев със своите герои, и никой вече не ще допише този роман, защото не ще може да види света такъв, какъвто го е видял Черняев. Оставих тома настрана, не ми се искаше да препрочитам нито критичните статии, нито коментариите към романа на един известен познавач на творчеството на Черняев. Този специалист правеше предположения как би изглеждал романът, ако писателят имаше възможност да го завърши. Знаех, че Черняев е писал този роман до последния си ден, дори знаех, че на полето на една от последните страници е било написано: „Изгорих последния стол. Отпадналост.“ Черняев не си е позволил нито една излишна дума. Продължавал да пише. И е писал още три дена. И умрял. А ръкописът е бил намерен по-късно, след около две седмици, когато от Ленинградското радио отишли да видят какво става с него.
Както виждате, мислите ми нея вечер бяха доста тъжни и героите на книгата не искаха да напуснат стаята ми. Те се мъчеха да ми кажат нещо…
И точно тогава се чу звън.
Стените на нашата сграда са много дебели. Вероятно конструкторът от края на осемнадесети век е дал към осемдесет процента запас от издръжливост. Дори вътрешните преградни стени на стаите са зидани с три тухли. И когато съседите свирят на пиано, аз наистина нищо не чувам. Затова бях сигурен, че звънът се раздаде именно в моята стая. Един такъв странен звън, сякаш някой беше изтървал сребърна фруктиера.
Протегнах ръка и запалих лампата. Героите на книгата изчезнаха. Тишина. Какво ли е могло да падне? Полежах известно време, после ми се доспа и аз угасих лампата. И почти в същия миг нещо издрънча. За миг, но силно.
Хвана ме страх. Не съм суеверен, но кой би могъл да хвърля различни предмети в стаята ми?
Този път запалих лампата и станах от леглото. Обиколих стаята и дори надникнах в нишата. Но не намерих нищо. А когато се обърнах с гръб към нишата, оттам отново се чу звън. Подскочих и се завъртях на сто и осемдесет градуса. И пак не открих абсолютно нищо.
Звънкането вече не преставаше. Всеки десет секунди — дзън. След това пауза. Започнах да броя — едно, две… След десетата секунда пак — дзън.
Право да си кажа, за малко не се побърках от тревога. Някой звънка в стаята ти, а ти не можеш да се сетиш какво става. Започнах последователно да проучвам стаята. Чаках да се чуе звънкаме и правех крачка в посоката, откъдето идеше звукът. Вече се досетих, че идва откъм гладката част на стената между нишата и вратата. След четвъртата крачка стигнах до стената и долепих ухо до нея. „Едно…“ — броях аз. На десетата секунда точно до ухото ми се чу ясно иззвънтяване.
Така, казах си аз, сега да помислим как да си обясним този феномен. Другата страна на стената излиза в коридора, в една дълбока вдлъбнатина, където по-рано стояха два велосипеда, и когато велосипедите заминаха в Химки-Ховрино, баба Каплан сложи на това място един шкаф, имитация на махагон. По общо споразумение всички от етажа слагаха в този шкаф разни стари неща, които бяха за изхвърляне, но все още ни беше жал.