— Предполагам, че е така — казва тихо той. — Е, ако някога имаш нужда от нещо…
Усмихвам се.
— Просто да кажа Константинопол?
Той също отвръща с усмивка.
— Точно така. И аз ще дотичам. Заедно със специалния отряд и няколко зашеметяващи гранати.
Поглеждам го с обич. Този мъж, с когото съм преживяла толкова много. Моят ангел хранител. Приведен над своите монитори със слушалки, притиснати към ушите, заслушан в пукането на статичния шум в очакване да чуе вълшебната думичка. Онази, която ще накара цялата илюзия да се срине върху ни.
Дори когато седмиците се превърнаха в месеци, нито веднъж не се усъмних, че когато ми потрябва, той ще е там.
От самото начало знаех, че ще имат нужда от някакъв неочакван обрат — нещо, което да ми помогне да проникна през потайността и параноята на Патрик и да го накара да ми се довери. Бяха предложили да ми кажат какъв ще е, но аз не пожелах да разбера. За да реагирам спонтанно, казах им. Да използвам онова, което ми предоставите. Така ще бъде по-реалистично.
Дори самата аз никога не си бях представяла, че ще стигна толкова далеч. Но се осланях на емоционалната си памет да ми подскаже как да действам — точно както и предишния път, когато бях влюбена и инстинктите ми ме водеха към едно-единствено решение. Три относително плитки странични прореза по лявата кубитална ямка. Щяло е да отнеме цели часове, за да умреш от загуба на кръв.
Беше същото и в деня, когато видях Франк в парка. Не реагирах, сякаш съм аз, не се усмихнах, нито му помахах, а се запитах: Какво би си помислила героинята ми сега? И го използвах, за да накарам Патрик да вярва, че все още го подозирам. И следователно той няма причина да подозира мен.
Позволявах му да надниква за малко в ума на един почти толкова извратен социопат, колкото него самия. Но винаги, винаги следвах своята линия в сюжета, онази дълбока истина, която караше героинята да се хвърля все по-надълбоко в обятията му.
— Още го обичам — казвам тихо.
— Кого? — мръщи се Франк неразбиращо. После: — Онзи ненормалник? Защо?
— Оказа се, че Катрин е била права — не можеш просто да го махнеш заедно с грима. Накарах се да проникна в ума му. И на една част от мен ѝ е трудно да се измъкне оттам.
Той ме поглежда за момент.
— Кажи ми нещо, Клер. Колко далеч щеше да стигнеш? Имам предвид, ако не бяхме там. Щеше ли да натиснеш спусъка и да застреляш онова момиче?
— Предполагам, че точно това е въпросът, нали? Къде свършва театърът? — Поклащам глава. — Не. Не, разбира се, че нямаше да мога.
Казвам го с толкова спокоен глас, че дори аз бих се учудила, ако се окаже лъжа.
Защото това не е правилният въпрос. Това далеч не е правилният въпрос.
Франк трябваше да ме попита какво щях да направя, ако Патрик я беше убил. Дали щях да изляза от образа на героинята си — и в резултат на това да умра от неговата ръка? Или двамата щяхме да правим любов край все още топлия труп.
Франк е сантиментален като всички американци. Холивудският финал, който му предоставям, отговаря на очакванията му — като пакет пуканки с масло.
Коя е истинската Клер Райт? Тази, която седи тук със скъпоценната зелена карта пред себе си и разменя любезности с мъжа, който я е снабдил с нея? Или онази, която се влюби в мрака в душата на единствения мъж, когото не успя да съблазни?
Коя е актрисата? Онази, която бях? Или тази, която съм сега?
Някои хора потъват толкова дълбоко в сивото, че то ги поглъща завинаги.
Франк ме гледа някак особено.
— Може би трябва да си припомниш онова, което казват по време на филмовите снимки, Клер.
— Така ли? — питам. — Кое по-точно?
— На снимачната площадка не се брои.
— Вярно — казвам с усмивка аз. — На снимачната площадка не се брои.
Вдигам чашата си и я чуквам в неговата за наздравица. Странният начин, по който ме погледна — загриженост, примесена със страх — вече е прибран дълбоко в архива.
Ще използвам това, някой ден.
И невидимата камера в главата ми бавно се отдръпва назад, все по-далеч от нас, гласовете ни се сливат с общата глъчка в този нюйоркски бар през нощта, докато думата КРАЙ бавно изчезва от екрана и започват да текат финалните надписи.
Благодарности
Преди седемнайсет години, с друго заглавие и под друго име, написах роман за актриса, която получава роля в операция под прикритие. Книгата получи благосклонни рецензии, беше публикувана в няколко държави и след това — както толкова много книги — не успя да се продаде добре. В мен се загнезди едно тягостно чувство на раздразнение — не спрямо издателите, които бяха направили всичко по силите си, а към мен. Чувствах, че една интересна идея е отишла на боклука само защото не е била написана достатъчно добре.