Осени ме една мисъл.
— Разпитахте ли него?
— Разбира се. И обстойно ще проверим неговата версия. Точно както ще проверим и твоята. С този Тим.
— Клер, ти ли уби Стела Фоглър? — пита детектив Дърбан толкова непринудено, сякаш ме пита дали си пия кафето със захар.
Аз го поглеждам право в очите, без да обръщам внимание на блъскането в гърдите ми.
— Не. Не бях аз.
Следва напрегнато мълчание.
— Детектив, да поговорим отвън? — казва Дърбан.
Излизат. През вратата дочувам шепота от гласовете им. После Дърбан се връща сам.
— Ще ми трябват данните на поне трима души, които могат да потвърдят, че в девет и половина си била в бара — казва той. — След това можеш да си тръгваш.
Аз го гледам втренчено, а главата ми е замаяна от облекчение.
— Значи не мислите, че съм я убила аз?
— Ще проверим истинността на всичко, което ни разказа. Ако си казала истината, би трябвало съвсем бързо да те елиминираме от разследването. Но не напускай града, без да ни съобщиш. И силно те съветвам да не приемаш повече работа от тази кантора. Това е разследване за убийство, госпожице Райт, а не проверка на имиграционните власти, но ако узнаем, че отново си нарушила условията на визата си, няма да се поколебая да предам тази информация на съответните органи.
С тези думи той започва да събира документите, като ги разпределя на купчинки. Всичко това е било представление, осъзнавам: класическият разпит тип добро ченге — лошо ченге, чиято цел е да ме сплашат възможно най-ефективно.
И успяват. Все още треперя. Ако бях направила нещо лошо, щях да си призная пред тези двамата, без да ми мигне окото. Смесицата от увереност, дружелюбност и агресия за секунди ме накара да изпадна в паника и безпомощност.
Но дори сега, обзета от облекчение, се улавям да мисля: Какво от това бих могла да използвам?
13
Когато се прибирам вкъщи, Джес превърта каналите на телевизора, увила косата си на тюрбан с една хавлиена кърпа, като същевременно проверява профила си във Фейсбук и си лакира ноктите на краката в бледосиньо.
— Добър ли беше денят? — пита тя, без да вдига поглед.
— Не точно.
Разказвам ѝ всичко за полицията и за убитата клиентка. Не след дълго тя ме гледа втренчено с отворена уста.
— Чувствам се ужасно — казвам накрая. — С изключение на персонала на хотела, Хенри и аз сме последните, видели Стела Фоглър жива.
— Полицаите казаха ли как е умряла?
Поклащам глава.
— Бяха доста уклончиви. Но от начина, по който ме разпитваха, звучеше като да е бил някакъв обир. Вероятно ще се наложи да свидетелствам и в съда.
Само за миг, неволно, сцената започва да се разиграва в ума ми.
КЛЕР РАЙТ застава на свидетелската скамейка с излъчването на Вера Майлс в „Набеден за виновен“ — хладнокръвна, сдържана, но видимо нервна.
ПРОКУРОР
Благодаря ви, че дойдохте днес, госпожице Райт.
Вашите показания ще бъдат решаващи за развоя на този процес…
— Фоглър ли каза? — прекъсва ме Джес.
— Да. Защо?
— Дават нещо по новините. — Тя хваща дистанционното и посочва с него към телевизора. — Ето.
На екрана е Патрик Фоглър, стои пред някаква жилищна сграда и говори пред цяла батарея микрофони; красивите му черти са белязани от умората. В лицето му се отразяват светкавици.
— Това е той — казвам. — Усили го.
Докато звукът се усилва, го чувам да казва: „… благодарен за всяко съдействие, каквото и да е съдействие, което можете да окажете на полицията на Ню Йорк“. Той спира и канонадата от фотографски светкавици се увеличава двойно. Някой отзад се провиква: „Какви бяха отношенията със съпругата ви?“.
— Засада на пресата — казва многозначително Джес. — Знаеш какво означава това, нали?
— Че разговаря с пресата?
— Не, глупачко. Че според полицията го е извършил той.
Когато вижда, че не разбирам нищо, въздъхва.
— Когато от полицията знаят кой е виновен, но някой адвокат им пречи да задават наистина неудобни въпроси, подшушват какво става на вестниците, за да може журналистите да зададат въпросите вместо тях. Следващия път, когато го видиш, ще е закопчан с белезници.
Припомням си срещата със Стела и онези странни неща, които каза.