— Какви подробности? — казвам аз, учудена от потвърждението, че може би Джес има право.
— Не казват нищо. Това е стандартна процедура. За да може, ако им се наложи, да използват тази информация изненадващо по време на разпита. Но се прокрадва думата обезумял.
Той ме поглежда косо.
— Изтормозиха ли те?
Кимвам.
— Теб?
— Нищо, което сам не съм правил с други хора. Просто си вършат работата.
— Хенри… Има ли някакъв шанс отново да работя за теб? Положението ми започва да става отчайващо.
— Няма начин — казва той. — Кантората извади късмет, че не ѝ лепнаха глоба за наемане на служител без разрешение за работа. Ако не бях бивше ченге, сигурно нямаше да се отнесат със същото разбиране.
Той се поколебава.
— Работата е там, Клер, че така или иначе щяхме да те сменим.
— Защото нямах нужните документи?
Той поклаща глава.
— Получихме жалба. От един адвокат. Един тип на име Рик. Помниш ли го?
Помня го. В Сиатъл това може да ти осигури доста неща. Когато показах записа на съпругата му, гневът проблясваше в просълзените ѝ очи.
— Той ни донесе писмена клетвена декларация, няколко дни след ангажимента ти — казва Хенри. — В нея твърди, че след като си се срещнала с него в бара, си се качила в хотелската му стая, правили сте секс, взела си онези хиляда долара, за които сте се споразумели, и едва тогава си го изпортила пред жена му. Което, разбира се, би означавало, че си извършила престъпление, а ние сме били твои съучастници. И че видеозаписът не може да бъде използван като доказателство по време на съдебните процедури по развода с жена му.
— Той лъже — казвам бясно аз. — Просто изгледай записа.
Хенри отговаря спокойно:
— Изгледахме го. Записът свършва в момента, в който му казваш да се качи в стаята си и да те чака там. След това си изключила камерата. Рик ни предостави пълен разчет на времето, Клер — както и касови бележки от бара и информация от картата, която отключва хотелската му стая. Била си в онзи хотел колко — два часа? Предостатъчно време, за да подкрепи неговата версия.
— Записът свършва, защото вече имах онова, което ми трябваше — настоявам аз. — А причината да ми отнеме два часа е фактът, че го чаках цял час да стане от масата си. За бога, Хенри, какво е това? Знаеш, че работех по този начин.
— Знам, че ти харесваше да влизаш в роля. Никога не съм те разпитвал за подробности. За нас беше достатъчно да осигуряваш онова, което ни е необходимо.
— Никога не съм го правила — казвам с равен глас. — За бога, той беше гнусен мазник. Отрепка. И адвокат. Знаел е точно какви лъжи да измисли, за да не може съпругата му да използва записа в съда.
— Клер, не казвам, че си направила онова, което той твърди. Само казвам, че щеше да ни е доста трудно да го оборим. И на всичко, което правиш за нас след това, щеше да се гледа със съмнение, от гледна точка на доказателствата. Затова началниците ми казаха да намеря някой друг. Ако не се беше обадила, за да ми кажеш, че ти трябват пари за наема, никога нямаше да те оставя да се занимаваш със Стела Фоглър. Беше една последна задача заради доброто старо време.
Иде ми да се разплача заради цялата тази несправедливост.
— Добре. Значи не мога да работя за кантората. Трябва да има някакъв друг начин…
Хенри поклаща глава.
— Дори не си го помисляй. Виж, ти си страхотно момиче и за мен беше удоволствие да работим заедно. Наистина се надявам пътищата ни отново да се пресекат. Но това конкретно представление приключи.
Той махва с ръка на бармана.
— Аз ще платя, става ли?
15
Времето минава. Три месеца, може би повече.
Известно време убийството в хотел „Лексингтън“ е сензация, раздувана от блогъри, за която се спекулира по барове и офиси. После се появява снимка на една звезда от сапунен сериал в някакъв клуб за размяна на партньори; затварят за ремонт тунела „Линкълн“ и президентът изпраща още войски в Близкия изток.
Хората продължават с живота си.
Бащата на Джес ми дава малка отсрочка с наема. Но без работата за кантората в крайна сметка ми се налага да правя някои от нещата, които съм си казвала, че никога не бих направила. Неща, за които не обичам да мисля и за които не знае никой друг.
Каквото и да е, за да продължа да играя.
Част втора
16
Стаята е обляна в слънчева светлина. Лежим на пода, вперили погледи в тавана. Общо осем сме, под формата на морска звезда, като главите ни почти се докосват.