— Тази игра на импровизация е много стара — чувам гласа на Пол, някъде от лявата си страна. — Нарича се „Историята се разказва сама“. Ще започнем да удряме в такт по пода. След всеки удар всеки поред ще добавя по една дума към историята.
— За какво се разказва? — пита някой.
— Не знам. В това е смисълът. Никой не знае. Историята вече съществува. Ние просто трябва да я пуснем на свобода.
Напоследък упражненията стават все по-трудни. Пол ни кара по цели дни да наричаме нещата с грешни имена само за да видим как ще се почувстваме. Кара ни да импровизираме с все по-налудничави образи — продавач, който носи куфар, пълен с пуловери от вълна на жираф; войник, въоръжен с невидим автомат — и после, докато сме в образ, да излизаме навън и да заговаряме случайни минувачи. За мое учудване, минувачите обикновено ме изслушват с удоволствие. Или започвам да надобрявам, или с настъпването на жегите Ню Йорк започва съвсем да се смахва.
С всяко упражнение той ни напомня единственото и най-важно правило. Актьорското майсторство не е да се преструваш. Майсторството е да действаш. Да бъдеш. Да се превъплътиш.
— Хайде — казва той сега, като удря с длани в пода.
Бавен, муден ритъм. Постепенно всички се включваме.
— Имало — казва той.
Част от секундата след удара студентът от лявата му страна казва:
— Едно.
— Време.
— Една.
Изведнъж е дошъл моят ред. Не мисли, бъди. Макар в действителност да няма време за нито едното от двете — монотонният ритъм ме кара да кажа първото нещо, което ми идва наум.
— Принцеса.
И историята продължава нататък, като набира скорост с всяко следващо завъртане. Приказка за някакъв принц, който се влюбва в статуя в градината.
Следващия път Пол го прави по-сложно. Ако се поколебаеш, отпадаш. И с всяко завъртане ритъмът става все по-бърз. Целта е да се научиш да реагираш инстинктивно на мига, обяснява ни той.
Този път не започва с нещо толкова банално като „Имало“.
Изниква странна и великолепна история, мрачна фантазия за едно момиченце, което живее на гробището сред гарвани и врани.
Един по един студентите изпускат ритъма и се изправят на крака.
Всички, освен мен.
И накрая оставаме само двамата, Пол и аз, легнали под прав ъгъл на пода, като двете стрелки на часовник, ръцете ни удрят дъските тройно по-бързо, а думите прииждат така многобройни и пъргави, сякаш ги знаем наизуст.
Чувствам се обсебена, одухотворена, омагьосана. Сякаш устните ми са просто проводник на нечия друга самоличност. Някакъв вуду дух, който се е вселил в мен. Истинската ми същност е заличена, унищожена от сила, по-могъща дори от оргазъм.
Сега разбирам. Не мисли.
Най-сетне той спира, а аз оставам да лежа още няколко секунди и докато идвам на себе си, се наслаждавам на мига.
Групата стои мълчаливо и наблюдава. Обикновено, в края на хубаво упражнение, останалите ръкопляскат. Вдигам глава, за да видя какво става.
Онзи полицай стои до тях. Детектив Дърбан.
— Госпожице Райт — казва той. — Клер. Може ли да поговорим?
Завеждам го в кафенето. Студентите седят на групички по двама или трима около нас, приказват си или работят на лаптопите си.
Твърде горещо е за кафе. Той купува за двама ни по една диетична „Кола-Кола“ от машината.
— Америка — казвам на шега, с подчертан американски акцент, когато ми подава моята. — Един свят без калории.
Той не се усмихва. Забелязвам колко уморен изглежда.
— Бих искал да ни помогнеш с нещо, Клер — казва рязко.
— Разбира се. Винаги. Стига да мога. Как?
— Проследяваме някои от първоначалните улики от убийството на Фоглър. Проверяваме отново показания, опитваме се да намерим нещо, което сме пропуснали първия път.
— Не сте арестували никого, нали? Проверявам онлайн.
Дърбан се намръщва.
— Елиминирахме изключително голям брой заподозрени от разследването. Включително всички сто двайсет и шестима души, отседнали в хотел „Лексингтън“ онази нощ. Не сме стояли без работа.
— Съжалявам. Не исках да…
— Въпреки това по-голямата част от усилията ни са съсредоточени върху един човек — добавя той.
— Съпругът — казвам аз. — Патрик.
Той не отговаря.
— Все още ли си спомняш подробностите от разговора с господин Фоглър?
— Разбира се.
— Към разследването се присъедини един нов специалист. Експерт по психологически профили. Бих искал да се срещнеш с нея.
— Разбира се, ако смятате, че ще е от полза… Кога?