Спирам.
— Продължавай — тихо казва доктор Лейтъм.
— След около година или малко повече за първи път забелязах, че Гари започва да ме гледа по различен начин. Ако го срещнех, докато излизаше от банята, той ми се усмихваше така, сякаш между нас има някаква тайна. Веднъж си порязах крака и помня как той прокара ръка нагоре-надолу по него, за да види дали съм добре. Понякога ми разтриваше гърба… отначало ми харесваше. В смисъл… беше по-добре, отколкото да ме игнорира, нали? Най-сетне имаше нещо, което го караше да ми обръща внимание — нещо, което жена му не притежаваше. Мина известно време, преди да осъзная какво точно беше то. Той никога не направи нищо. Нищо сериозно. Просто понякога, когато допуснех грешката да остана насаме с него, ме опипваше. Не се изненадах, когато Джули в крайна сметка го изрита и той се хвана с някаква колежка.
Доктор Лейтъм кимва.
— А работата като примамка, която вършеше за онази адвокатска кантора?
— Какво за нея?
— Как те караше да се чувстваш? — пита ме тя и аз долавям, че този въпрос е важен за нея.
Вдигам рамене.
— Беше кофти работа, с която си плащах наема.
— Само това ли беше, Клер?
— Виж — казвам, раздразнена от нейната настоятелност, — онези жени си мислеха, че ако съпрузите им се оставят да ги свали някоя като мен, значи не си струва да бъдат омъжени за тях. Но истината е, че почти всеки мъж би се поддал в подобна ситуация. Просто мъжете са си такива.
— Това е доста цинична гледна точка. Може би онези жени са искали да могат да имат доверие на партньорите си.
— Тогава да се бяха опитали да им имат доверие. А не да изпробват границите на връзката си, докато се срине. — Поклащам глава. — Мъжете мислят с пишките си. Голяма работа.
— Всички мъже ли, Клер? — пита тихо доктор Лейтъм. — Или просто мъжете като твоя приемен баща?
Впервам поглед в нея. Най-сетне успявам да прозра накъде бие с всичко това.
АЗ
С работата като примамка… разигравам повторно случилото се в детството ми, нали?
Усещам как сълзите напират в очите ми.
АЗ
Съсипвам чужди семейства точно както беше съсипано моето семейство. Наказвам тези мъже, защото като малка нямах до себе си никого.
Нямах баща, който да ме обича. Само един мазен извратеняк, който просто искаше да ме опипва.
По бузата ми се стича сълза. Избърсвам я.
Катрин Лейтъм вдига ръце и за мое учудване започва да ръкопляска, бавно и язвително.
— Много добре, Клер. Това са фройдистки глупости, разбира се. Но съм впечатлена от начина, по който прие предложението ми и продължи в същия дух. И сълзите бяха чудесен детайл.
Тя ми подхвърля една кутия с кърпички и прави отметка в бележника си.
— Така. Да продължим със сексуалния ти живот. Предполагам, че ще ни отнеме доста време.
И накрая отново седим в една стая с детектив Дърбан и той я гледа с очакване.
— И така — заявява сухо доктор Лейтъм, — тя е неуверена, импулсивна, крехка, емоционално нестабилна и неспособна да се справи с усещането за отхвърляне. И макар изключително силно да се опитва да го прикрие, тя жадува за одобрение така, както наркоманът жадува да се надруса. Какво да ти кажа, Франк? Тя е актриса. От друга страна, реагира бързо, наблюдателна е, талантлива и смела. Донякъде противно на онова, което ми казва здравият разум, според мен може и да си струва да опитаме.
19
Води ме в една конферентна зала в същата сграда, в която все още стоят разпилените кабели от компютъра на някой предишен обитател.
— Преди дванайсет години Патрик Фоглър е разпитван във връзка с изчезването на Констанс Джоунс, една проститутка.
Доктор Лейтъм показва на екрана на проектора снимка на млада чернокожа жена. Жената предизвикателно е вперила поглед в обектива. Осъзнавам, че снимката е направена в ареста.
— Видяна е да се качва в кола, подобна на колата на Фоглър. Но свидетелят не е записал регистрационния номер и няма никакви уличаващи доказателства. Констанс така и не е намерена. Патрик настоял, че е невинен, и не са повдигнати обвинения.