Тя щраква с дистанционното и екранът милостиво угасва.
— И тогава, след сватбата на Патрик и Стела преди четири години, убийствата спират.
— Каква би била причината? — питам по-скоро за да се разсея от онова, което видях току-що.
— Може би се е опитвал да се държи добре. Може би е бил влюбен. Или е станал по-добър в укриването на труповете. Така или иначе отсъствието на убийства, съвпадащо с важно събитие в живота на Фоглър, е още една тънка нишка, която го свързва с всичко това.
Тя се навежда напред, а в очите ѝ лумти жар.
— Клер, става въпрос за нещо много повече от това да заловим убиеца на Стела Фоглър. Става въпрос да пипнем един социопат. Затова казвам, че е опасно.
— Какво точно ще трябва да направя аз?
— Не знам точно. Мога само да ти кажа коя трябва да бъдеш.
— Импровизация.
Усещам как пулсът ми се ускорява, когато го казвам.
— Да — само че в тази пиеса труповете няма да станат и да се поклонят в края на представлението. Клер, моля те, разбери: ще трябва да ми се довериш повече, отколкото на който и да било режисьор или учител по актьорско майсторство, с когото си работила. Честно казано, все още имам сериозни резерви дали да продължим.
— Но всичко това може да е просто съвпадение. Патрик би могъл да е невинен.
Все още ми е трудно да се примиря с мисълта, че ужасните снимки на доктор Лейтъм имат нещо общо с ведрия интелектуалец, когото срещнах в онзи бар.
— Да. Всъщност по време на цялата операция трябва да действаме с убеждението, че е така. Това е единственият начин да запазим своята обективност.
Тя ме поглежда внимателно.
— Но нека ти кажа едно. Работя по тези убийства от шест години насам — много преди убийството на Стела. И през по-голямата част от това време съм била убедена, че Патрик Фоглър определено е най-правдоподобният заподозрян.
20
След една безсънна нощ, изпълнена с кошмари и съмнения, отново се намирам в офиса на доктор Лейтъм. Седя зад бюрото ѝ и попълвам още документи. Тя седи над мен и наблюдава.
Формуляри за съгласие. Десетки на брой.
Заявления за освобождаване от отговорност. Разрешения за наблюдение. Споразумения за неразгласяване на информация. Писмени откази от право на поверителност. И формуляри за формулярите. Формуляри, в които пише, че разбирам какво съм правила, когато съм подписвала другите формуляри. Формуляри, в които пише, че давам съгласието си свободно и с почти пълна убеденост, че работата под прикритие ще съсипе живота, кариерата и душевното ми здраве.
Подписвам ги бързо, почти без да ги чета, като слагам инициалите си на всяка страница и датата, където е необходимо.
— Добре дошъл в лагера, новобранец. Падна ми в ръчичките — изръмжава доктор Лейтъм.
Това е най-лошата имитация на Дензъл Уошингтън, която някога съм чувала, но има ефект. Не успявам да се усмихна.
Подготовката продължава в друга конферентна зала, дълбоко във вътрешността на сградата.
— Нека се запознаем с няколко чудовища — казва спокойно доктор Лейтъм.
Тя натиска едно копче на дистанционното в ръката си и осветлението угасва.
Доктор Лейтъм крачи напред-назад, докато говори, като минава през лицето, което се е появило на екрана.
— Това е Петер Кюртен. Наричан още Звярът от Дюселдорф. Съпругата му казала на полицейския психолог, че сексуалният им живот бил напълно нормален. Кюртен, от своя страна, разказал на психолога как всеки път, когато правел любов със съпругата си, той фантазирал, че я души до смърт. Тя нямала представа какво си е мислел. На следващите снимки са някои от жертвите на Кюртен — така, както ги е оставил.
Когато намирам сили да погледна отново, на екрана се е появило ново лице.
— Бела Кис, който съхранявал телата на жертвите си в празни спиртни варели. Ханс ван Зон — както много серийни убийци, той бил привидно чаровен, привлекателен и изключително харизматичен. Сред жертвите му се нарежда собствената му любима, с чийто труп е правил секс. Отново, тя очевидно не е имала никаква представа какво се върти в ума му.
И така нататък, и така нататък — списъкът с кандидати за ролята на най-зловещо човешко същество няма край.