Спирам, донякъде защото съм си казала всичко и донякъде защото изпитвам едно странно чувство, че по време на този малък изблик доктор Лейтъм всъщност не ме слушаше. Тя ме изучаваше. Като кастинг директор, който ме оценява от едно до десет.
— Добре — кимва. — Ще го направим по твоя начин. Виж сивото, Клер, ако мислиш, че това ще ти помогне. Без повече приказки за убийства.
Гласът ѝ става по-рязък.
— Но във всеки един друг аспект решавам аз. Разбрахме ли се?
— Благодаря — казвам, донякъде изненадана.
Не мога да си избия от ума и другото, което бившият полицай Хенри обичаше да казва: Някои хора потъват толкова дълбоко в сивото, че то ги поглъща завинаги.
25
Успоредно с всичко останало, научавам и някои неща за Бодлер.
Vénus Blanche и Vénus Noire вече си имат имена: Аполони Сабатие и Жан Дювал. Едната е с бледа кожа, грациозна и толкова величествена, че обожателите ѝ я наричат с прякора La presidents, другата е наполовина мулатка, танцьорка, а в случаите, когато поетът е твърде беден, за да ги издържа, и проститутка. Салонът на Аполони е в центъра на интелектуалния живот в Париж през деветнайсети век: сред обожателите ѝ се нареждат Балзак, Флобер и Виктор Юго. Но Жан е онази, при която Бодлер се е завръщал година след година. Той я заразил със сифилис. Тя го накарала да се пристрасти към опиума. Два проблемни образа, обединени от бедността и зависимостта.
— През годините Бодлер е изпращал стихотворения на Аполони Сабатие анонимно — казва доктор Лейтъм. — Когато Les Fleurs du mal най-сетне е била публикувана със собственото му име, Аполони очевидно е разбрала от кого са написани. Но се е случило нещо неочаквано. Властите иззели книгата. Тринайсет от стихотворенията, включително шест, които бил написал за нея, били цензурирани и Бодлер бил даден под съд за сквернословие. Отишъл при Аполони и я помолил да използва връзките си, за да му помогне. Дори да го е направила, не постигнала успех — повечето от забранените стихотворения останали забранени, но след съдебния процес Бодлер най-сетне успял да спи със своята Бяла Венера. Никой не знае какво точно се е случило в онази нощ. Можем да гадаем единствено от писмото, което той ѝ изпратил няколко дни по-късно. С това писмо прекратил техните отношения, като пишел, че страстта го ужасява, защото твърде добре осъзнава отвратителните постъпки, които тя би могла да го подмами да извърши.
— Мислиш, че може би и с Патрик е така? Според теб ще бъде подозрителен към мисълта за интимност, защото тя може да го накара да се разкрие?
— Убедена съм в това. Ти трябва да му покажеш, че тъмната страна, която долавяш у него, не те отблъсква. Тъкмо обратното, тя те вълнува. Трябва да му покажеш, че можеш да му бъдеш равна, дори в най-ужасното.
— Как да го направя?
Тя се поколебава, после посочва книгата, което лежи между нас.
— Стихотворенията. Патрик очевидно е открил у тях нещо, което му говори през вековете. Затова те вече говорят и на теб. Те са твоят път към него, Клер.
Уредила е да изпратят здравния ми картон от Великобритания.
— Не си се постарала особено — казва пренебрежително, като прехвърля страниците от факса. — Три относително плитки странични прореза по лявата кубитална ямка. Вероятно е изглеждало драматично. Но е щяло да отнеме цели часове, за да умреш от загуба на кръв. Класически зов за помощ от една объркана от хормоните тийнейджърка.
— Тогава ми се струваше, че е нещо повече от това.
— Сигурна съм, че е било така.
Тя вдига глава и ме поглежда с проницателните си очи.
— Използвай това, Клер. Не самонараняването, разбира се, а емоционалният заряд, който е довел до него. Той трябва да долови неуравновесеността зад красивото лице. Трябва да види мрака. Трябва да разбере, че си аутсайдер. Точно като него.
Франк идва до апартамента, за да ме вземе, както вече прави почти всяка сутрин. Аз слизам долу, за да го посрещна, но той ме спира във фоайето.
— Трябва да събереш малко багаж, Клер. Повече няма да живееш тук.