Докато става, лекичко стисва пръстите ми.
— Добра работа — казва тихо.
— Ако отново се свърже с теб, не отговаряй — казва Катрин. — Трябва много внимателно да обмислим как ще подходим с него. Вероятно за известно време ще запазим мълчание, за да го накараме да се чуди какво става…
— Психологически игрички, един вид? — казвам аз. — Това наистина ли е добра идея?
Тя ме поглежда разсеяно, сякаш едва сега си е спомнила, че съм тук.
— Добре върви, Клер. Трябва да се гордееш със себе си.
— Да се гордея?!
— Да. Защо не?
Свивам рамене.
— Млад преподавател, наскоро останал вдовец, прави половинчат опит да изчука студентка, която ясно е показала, че си пада по него. Ако това е престъпление, сигурно всички мъже от преподавателския състав на университета щяха да са в затвора. В действителност не постигнах нищо.
— Нищо от онова, което той каза или направи тази вечер, не е несъвместимо с моя портрет на убиеца — казва остро Катрин. — Франк, покажи ѝ видеозаписа.
Франк насочва дистанционното към телевизора ми и натиска едно копче, след което започва да избира възможностите от менюто. Появява се картина с лошо качество. Патрик и аз, седнали в сенките на подземния бар.
— Успяхме да те заснемем от стълбището — казва той. — В деветнайсет и пет ти отиваш до тоалетната. Виж какво прави Фоглър след това.
Гледам на филма как излизам от кадър. Патрик изчаква за момент, след това се пресяга през масата към дамската ми чанта и започва да рови в нея, като изважда вещите ми една по една. Оглежда изключително внимателно личната ми карта и опипва подплатата на чантата ми. Когато слага парфюма ми обратно вътре, той спира за миг и подушва капачката.
— Вероятно е искал да се увери, че не съм някоя репортерка — казвам аз. — Сподели ми, че след смъртта на Стела често се опитват да се доберат до него, за да изкопчат някоя история.
— Възможно е — казва Катрин. — Във всеки случай беше добре, че се постарахме за всички подробности.
Студентската ми карта е с истински воден знак с герба на Колумбийския университет и реален сериен номер.
— В момента той е като хищник, който обикаля около самотна антилопа, преди да реши дали си заслужава да я подгони — добавя тя. — Не сваляй гарда, Клер. Нито за миг.
29
И после… нищо.
Две седмици чакаме. И две седмици Патрик Фоглър не се свързва с мен.
— Разбрал е, че е капан — тревожи се Франк.
— Не е разбрал — казвам аз. — Щях да усетя.
— Тогава защо не те търси?
— Може би е размислил. Или може би просто не си е паднал чак толкова по мен.
Франк поглежда Катрин.
— Дали да не променим плана? Да накараме Клер отново да установи контакт?
Тя поклаща глава.
— Ще чакаме. Да видим какво ще се случи.
— Не може да навреди отново да посетя неговите лекции — противя се аз. — Нали съм запленена от Бодлер.
— В никакъв случай. Ти се правиш на недостъпна, забрави ли? Придържай се към онова, за което се разбрахме.
Тя все пак ми позволява да продължа да посещавам часовете по актьорско майсторство. Принудена е да признае, че така ще мога да запълвам времето.
По време на следващия час Пол ни запознава с театъра с маски. Маските са японски — с нарисувани изражения, които приличат по-скоро на карикатури с леко зловещ вид. На мен се пада Бездомничето: невинно изгубено дете с усмивка, която макар никога да не се променя, някак успява да изглежда едновременно нетърпелива и кокетна.
Пол говори за тях, сякаш маските, а не актьорите, са истинските хора. Когато един от студентите, след като си е сложил маска на старец, се приближава до друга студентка и я сръчква отзад с една пръчка, Пол казва: „Той винаги прави така, старият палавник“.
Вместо да изиграем заедно някоя сцена — върху маските няма дупки за очите и през цялото време щяхме да се блъскаме един в друг — той ни кара да се подредим в редица, с лице към него. В историята се разказва за един земевладелец, който идва в оризищата и изнасилва една жена, защото нейното семейство не може да плати рентата. Почуква на въображаема врата и по-надолу по редицата му отваря Бездомничето. Когато богаташът му се нахвърля, той трябва да изиграе с жестове агресията си, а аз — уплахата на Бездомничето, като двамата сме на два метра разстояние един от друг, без да виждаме какво прави другият.
Внезапно осъзнавам, че под маската съм започнала да плача. Не знам защо — случва се бързо и необяснимо, като да ти потече кръв от носа. За мен, която съм свикнала да включвам и изключвам сълзите си когато реша, липсата на контрол е толкова смущаваща, колкото и самият плач.