Във втората си фантазия Патрик описва как би ми завързал очите и би ме удрял с колан.
В третата си фантазия, която пристига само няколко часа по-късно, описва как лежа на легло с току-що изпрани чаршафи, заобиколена от свещи, подобно на тяло, положено пред олтар. „Вземам две свещи, по една във всяка ръка. Те са плътни и тежки, като свещите в църква. Пламъците им са остри копия, нагорещени до бяло, от върховете им струи черен дим, а фитилът им се издига сред преливащи дискове от прозрачен разтопен восък. Поднасям първата над теб и накланям ръка. Потрепваш, но не надаваш вик. Восъкът се втвърдява по кожата ти и придобива млечен цвят, докато изстива като белег.“
В четвъртата си фантазия описва как в някаква хотелска стая ме изненадва студен мистериозен непознат и ме завързва за леглото, преди да започне да ме души.
— Това е добре — казва доктор Лейтъм, докато чете през рамото ми последното писмо на Патрик. — Тук вече имаме повече материал.
— Кое по-точно? — мръщи се Франк.
— Свещите, завързването… И фактът, че се случва в хотелска стая — това съвпада с убийството на Стела и е от голямо значение.
— Но не е нещо, което само убиецът би могъл да знае — възразява Франк. — Освен това няма нож. Всеки адвокат може да каже, че е избрал хотелска стая, защото се е намирал в хотел, когато го е писал.
— Дай му време, Франк. Въз основа на това вече мога да твърдя, че Патрик Фоглър има сексуални предпочитания, споделяни едва от малка част от населението. Оставѝ мрежата да се затвори около него бавно. Така ще е още по-здраво.
До: Patrick.Foqler@columbia.edu
От: stranqeqirl667@qmail.com
Отговор на: Нашата среща
Много е хубаво, Патрик. Но се питам… колко по-далеч би могъл да стигнеш?
Колкото до повторна среща — ще видим. Толкова много пъти съм била разочарована. А веднъж… Веднъж, както ти казах, не бях разочарована и това завърши още по-зле.
Продължавай да ми пишеш, Патрик. Моля те.
32
— Днес — казва Катрин — ще се научим как да слушаме.
— Какво?
— Казах, че днес… — започва тя и млъква. — О! Ха-ха! Много смешно.
Минали са десет дни от заминаването на Патрик в Европа и пет от получаването на последното му съобщение по електронната поща. Знаем, че се е върнал в Манхатън, но откакто го помолих да продължава да ми пише, не сме получили нищо. Катрин се опитва да ми запълва времето, но усещам, че никак не ѝ се занимава с това, точно както и на мен. Просто всички отбиваме номера в очакване Патрик отново да се свърже с мен.
— Това, което ще ти покажа сега — продължава Катрин, — са някои основни невролингвистични техники.
Тя показва една таблица. Разделена е на две колони — ГРЕШНО и ПРАВИЛНО.
— Първо — преценки. Опитвай да се въздържаш от тях. Да кажеш: „Това е отвратително“ или дори: „Това е страхотно“, не дава толкова добри резултати, колкото един неутрален отговор от типа на „Разбирам“ или „Слушам те“. И помни, че най-ефективният помощник в разпитите е мълчанието.
Тя спира.
— Неспокойна си, Клер. Има ли някакъв проблем?
Шумно въздъхвам, преди да отговоря.
— Всичко това го учихме още през първата седмица от часовете по актьорско майсторство. С тази разлика, че там му казваха „блокиране“ и „приемане“.
Тя ме поглежда намръщено.
— Клер, моето обучение продължи седем години. Далеч не смятам, че няколко допълнителни дни…
— „Далеч не смятам, че няколко допълнителни дни…“ — имитирам я толкова точно, че Катрин се изчервява.
— Това ми напомня — казва ледено тя, — че трябва да ми казваш, когато ти предстои цикъл. Може да се наложи да организираме операцията около периодите, в които не си в толкова лошо настроение.
Еха. Дори за Катрин, това е доста злобно. Да не говорим колко е безсърдечно. Гледам я втренчено и невярващо.
— Добре — казва тя, като вдига ръце във въздуха. — Напиши имейл на Патрик. Помоли го да се срещнете. Определено не може повече да продължаваме така.
33
Приятелят ми закъснява.
Това бихте си казали, ако ме видите как седя тук — в този тих бар в Уест Вилидж — и се опитвам да пия безалкохолния си коктейл с доматен сок така, че да ми стигне за цялата вечер. Поредната студентка, излязла на среща. Може би малко по-издокарана от жените наоколо.
— Здравей, Клер!
Изненадва ме, като се приближава откъм сенките, така че ми се налага да се овладея, за да не трепна. Той се навежда, за да ме целуне по бузата, и за миг, когато светлозелените му очи се доближават до моите, аз съм сигурна, че може да види всичко, че знае всичко: че усеща присъствието на жиците, залепени за кожата ми, и предателството в сърцето ми.