Поглеждам го с широко отворени очи.
— Ти си сирак?
— Да. — Той изглежда учуден от реакцията ми. — Но аз съм от онези, на които съдбата им се усмихна — разбирах се добре със семейството, в което бях настанен. Защо?
— Аз…
Мозъкът ми е на път да експлодира. Спомням си, че единият от родителите на героинята ми е умрял, но само единият. Така че не мога да кажа на Патрик, че и аз съм израснала в системата за приемна грижа.
— Когато бях на десет, загубих баща си — промълвявам аз. — И с майка ми не сме особено близки. Но знам, че далеч не е същото.
Той кимва.
— Вероятно не е. Но си мислех, че долавям нещо в теб… една жилавост, примесена с крехкост. Едно отчуждение… Трудно е да се обясни. Но когато сам го изпитваш, се научаваш да го разпознаваш в другите. Хора, които копнеят да обичат и да бъдат обичани безрезервно, но на които им е трудно да го приемат, когато се случи. Външни наблюдатели, които се опитват да се промъкнат вътре, да заменят загубеното семейство… Понякога си мислим, че сме го открили в някой клуб или група. Може би това те е привлякло в света на фетишите, Клер. Може би просто си търсила други отхвърлени хора, към които да принадлежиш.
— Може би — казвам, но мислено повтарям думите му, като на мястото на „фетишите“, слагам „актьорите“.
Хвана ме, Патрик.
— Има едно чувство, с което свикваш, когато си сирак — добавя той. — Все едно плуваш в океана през нощта и внезапно започваш да се чудиш какво има под теб. И си даваш сметка, че ако не продължиш да се движиш, ще се удавиш… защото няма какво да те задържи на повърхността. Само мрак и дълбока вода. Ти си сам, напълно сам. Те са много, но ти си само един.
Знам, Патрик. Знам.
Продължаваме да си говорим и ми се струва, че изминават часове. Което само по себе си е странно. Обикновено, когато говоря с мъже, те свалят мен или обратното. Така или иначе разговорът приключва за около трийсет минути, най-много. Просто да си говорим за разни неща — поезия, Ню Йорк, пътуванията му в Европа — е нещо ново за мен.
И въпреки всичките ми усилия да поддържам професионална дистанция, той ми харесва. Той е умен и начетен и макар очевидно да е много по-запознат от мен с литературата и изкуството, не ме поучава. Моето мнение сякаш искрено го интересува.
Налага се насила да си припомням да вмъкна в разговора някои от словесните примамки на Катрин — уклончивите намеци за тъмното ми минало, за които се предполага, че биха го накарали да изпита влечение към мен.
Това не се случва, разбира се. Той не откликва на нито една от тях и съвсем скоро се отказвам да ги правя.
Когато си тръгваме от бара, той настоява да се качим в едно такси и ме оставя пред апартамента ми. Източен Харлем е опасен район, казва.
Изпраща ме до вратата и тогава ме придърпва към себе си и ме целува за първи път. Знаех, че ще го направи. И разбира се, аз трябва да отвърна на целувката му.
Тази целувка е само театър, казвам си. Правила си го поне сто пъти досега. Не значи нищо. На твоята героиня ѝ харесва да усеща ръцете му, твърдите му гърди, натиска на устните му, мисълта, че най-сетне си свалила гарда на този мъж, и знанието, че той те харесва, точно както ти харесваш него. Твоята героиня.
Не ти.
34
— Ще трябва да действаме по-хитро — казва Катрин.
Пристигнаха няколко минути след мен. Но този път еуфорията видимо липсва.
— Очевидно той ще бъде изключително предпазлив — добавя тя. — За него потайността се е превърнала в начин на живот.
— До неотдавна разправяше, че самотата ще го накара да поеме рискове — възразявам аз.
— Това не е точна наука, Клер.
— На мен изобщо не ми прилича на наука — промърморвам аз.
— Правим хипотеза, след това изпробваме хипотезата — отсича тя. — Ако не се потвърди, продължаваме напред.
— Но той все още не се е издал по никакъв начин — обажда се Франк.
За пръв път долавям нотка на раздразнение в гласа му.
— Винаги съм твърдяла, че може да се крие сред почитателите на БДСМ, но че е малко вероятно да е един от тях. В известен смисъл последното развитие потвърждава това…
— Не можем да поискаме от никой съдия да издаде заповед за задържане на базата на твърдението, че заподозреният изглежда нормален човек — казва троснато Франк. — Не разполагаме с нищо.
— Така е — признава Катрин. — Засега не сме открили нищо.