Струва ми се иронично колко вманиачен е Банър на тема лекарства, при положение че точно злоупотребата с хапчета е изпържила мозъците на повечето от неговите пациенти. Сравняват си рецептите, сякаш обсъждат изискани ястия — „Амфети ли ти дадоха? Стига бе, на мен ми даде само две антита и рецепта за малко кветиапинче“ — и обясняват наляво и надясно какви нива на върховно себеосъзнаване са достигнали, докато са се друсали с крек и фенциклидин. Не ми е спокойно всяка нощ да потъвам в медикаментозна кома, особено след като знам, че по-зорките сред тях са наясно точно какво съм изпила. Но нямам друг избор.
След около седмица — с известна тържественост — доктор Банър съобщава диагнозата ми. Страдам от параноичен налудничав епизод. Когато роптая, че всичко това наистина се е случило, че полицейската операция е била толкова истинска, колкото и тази болница, доктор Банър махва пренебрежително с ръка. Фактите не са важни, настоява той. Важно е как реагирам на тях. Преживявала съм дисоциация — вътрешно разединение на различните личностни черти. Плюс елемент на психоза, заради който не успявам да различа представа от реалност. Той вярва, че тези симптоми всъщност са свързани с хистрионно разстройство на личността и се появяват в резултат на повишен стрес.
За всички тях лечението е едно и също: увеличени дози от същите лекарства.
Бавно, бавно, дали в резултат от лекарствата, или просто с течение на времето, превъзбудата ми отшумява. Вече не подскачам до тавана, стресната от всеки шум, и не се събуждам рязко, с вкус на повръщано в устата, от поредната паническа атака. Вихрушката от накъсани образи в главата ми почти затихва. Безкрайно редуващите се филми започват да се въртят бавно и в някакъв момент спират.
И вече рядко се виждам като актриса, която крачи през филма на собствения си живот.
Болката в сърцето ми, болката по Патрик, не отшумява толкова бързо. Сега си давам сметка колко глупаво е било от моя страна да се оставя да се влюбя в него. Едва за втори път в живота си съм влюбена и за втори път се влюбих в нещо, което не е истинско.
Но това не означава, че моите чувства не са истински.
Това е моята скъпоценна тайна — онази частица от мен, за която не признавам пред Банър и неговия екип терапевти. Страхувам се, че ако им кажа, ще намерят начин да я накарат да изчезне. А тя е всичко, на което мога да се осланям сега. Единствената частица от Патрик, която ми остана.
Колкото до Франк и Катрин, не ги мразя. Не изпитвам нищо към тях. Дори когато си мислех, че Катрин е на моя страна, знаех, че не съм нищо повече от една пионка за нея. Никога не съм я харесвала и не съм ѝ имала доверие, и сега знам, че тези инстинкти не са ме подвели.
Отначало тревожно чакам полицията или имиграционните служби да дойдат и да се заемат с мен. Но с минаването на седмиците трябва да се изправя пред една друга възможност. Системата просто ме е захвърлила на това място и е забравила за мен. Докато доктор Банър не реши, че съм излекувана, няма причина някой да поиска да изляза оттук.
Част трета
52
— Мисля, че вече съм добре — казвам колебливо. — Наистина, чувствам се чудесно.
В погледа, който доктор Банър ми отправя, се чете нещо близко до състрадание.
— За съжаление, един от маркерите на разстройствата на личността от група Б е именно изкривената представа на болния за него самия. Често болните преценяват погрешно именно онези качества у себе си, които причиняват затруднения за останалите и подриват собствените им взаимоотношения с хората.
12
Откъс от „Сплин“ на Бодлер. Превод от френски език — Кирил Кадийски, „Цветя на злото“, София, 2018 г. — Бел.р.