И тогава ме осенява.
Има такъв човек. Той не очаква да се свържа с него. Но няма какво да губя. Адресът на електронната му поща все още е запечатан в ума ми. Точно както всяка друга подробност, свързана с него.
А да не би именно чувствата ми към него да ме карат да вярвам, че е удачен избор в този случай?
Майната му. Не мисли.
Оттук не мога да си вляза в пощата, но от компютъра имам достъп до имейл клиента на самата клиника. Предполагам, че повечето хора биха отворили писмо, което изглежда изпратено от психиатрична болница. За всеки случай пиша: СПЕШНО ПАТРИК МОЛЯ ТЕ ПРОЧЕТИ ТОВА — НЕ Е СПАМ! в заглавието на съобщението.
Скъпи Патрик,
Моля те, не изтривай това. Поне не и преди да го прочетеш.
Затворена съм в една психиатрична клиника някъде на север от Ню Йорк. Не искат да ме пуснат — докторът ми, един тип на име Банър, е убеден, че съм луда, отчасти защото допуснах грешката да му разкажа за доктор Лейтъм и всичко останало, и отчасти защото, след като си тръгнах от апартамента ти онзи ден, направих някои неразумни неща.
Представям си какво са ти наговорили за мен, за да те накарат да участваш в машинациите на Катрин. (Между другото, съчиниха някои доста ужасни неща и за теб самия, но това не е важно сега.) Моля те, повярвай ми, почти нищо от това не е вярно.
Защо тогава пиша точно на теб? Защото все още съм убедена — въпреки всички лъжи и преструвки — че между теб и мен имаше връзка, истинска връзка. Доктор Банър би казал, че това е така, защото съм ненормалница, която има склонност да изкривява, пренебрегва или тълкува погрешно реалността. Но истината е, че съм актриса. И знам, че има моменти, в които човек не може да се преструва.
Скоро ще има преразглеждане на случая ми, на което ще се реши още колко време трябва да стоя тук. Докторът иска да ме задържи. Ако успее, не мисля, че бих издържала още дълго. Единствените други хора, които биха могли да се застъпят за мен и да разкажат какво наистина се е случило, са Катрин Лейтъм и детектив Дърбан, но от тях няма и следа. Патрик, ако си склонен да напишеш нещо — каквото и да е — в което да кажеш, че не съм чак толкова побъркана, колкото те си мислят, това наистина би ми помогнало. Всъщност това може да е единственият ми шанс.
Отнема ми дълго време да го напиша — откакто съм тук, не съм правила нищо, което да изисква толкова умствени усилия. След името си добавям три целувки, но после ги изтривам. Изтощена съм. Когато се опитвам да прочета имейла, думите се кривят и танцуват по екрана.
Е, мисля си, или ще стане, или не. Натискам „Изпрати“ и веднага след това започвам да се тревожа дали не съм прозвучала жалка и безпомощна.
Докато излизам от програмата за електронна поща, ме обзема нов страх. Патрик няма да изтрие писмото. Много по-вероятно е да го препрати обратно на болницата. Доктор Банър на свой ред ще го използва по време на преразглеждането. И това ще бъде още едно доказателство, че съм точно толкова болна, колкото твърди той.
При мисълта как звучи всичко, което написах в подобен контекст, кръвта ми се смразява. Не мисля, че бих издържала още дълго. Това е равносилно на признание, че може да си навредя. Онова, което казвам за Банър — Докторът иска да ме задържи — може да бъде сметнато за параноично. А написаното за Патрик и нашата предполагаема връзка е класически случай на ХРЛ: придаване на прекомерна, но мнима важност на отношенията с хората.
Рязко започва да ми се повдига, когато осъзнавам, че вместо да си помогна, вероятно току-що съм утежнила положението си.
57
Патрик не отговаря. В момента е ваканцията между семестрите, така че може и да не проверява служебната си поща.
По-лесно ми е да си мисля това, отколкото да си представя как просто го е прочел и е натиснал „Изтрий“.
Връщам се отново пред компютъра и започвам да проучвам как може да се защитава човек на дело за освидетелстване. Отговорът е, че не може, освен ако няма пари. Съдиите обикновено вземат страната на лекарите от психиатричната болница. Единственият начин да обориш техните доказателства, е да наемеш частен психиатър, който да предостави второ мнение. Но дори да успея да си го позволя, как бих могла да го направя оттук, докато мозъкът ми е замъглен от хапчетата на доктор Банър?