Хрумва ми да потърся в търсачката името на Банър. Появява се страницата с персонала на самата болница. От нея научавам, че Андрю Банър, доктор по медицина, има „специален интерес към разстройствата на личността от група Б, включително гранично личностно разстройство, хистрионно личностно разстройство и нарцистично личностно разстройство, като е съавтор на няколко дисертации по темата“.
Копеле такова, мисля си. Значи затова толкова много иска да ме задържи тук. Той ме изучава.
Или това е поредната параноя?
Пускам ново търсене за „Катрин Лейтъм, съдебен психолог“. Не се учудвам, когато не се появяват никакви резултати. Трябва да е използвала фалшиво име. За да може после да отрече всичко. Поредната ѝ лъжа.
Замислям се за миг, после въвеждам адреса на Necropolis.com. Сред множеството неща, които все още не мога да разбера за операцията на Катрин, е защо настояваше да посещавам точно този уебсайт. Почти съм сигурна, че по някакъв начин е наблюдавала разговорите ми с другите потребители. Но защо? Дали се е надявала, че ще се увлека в приказки и ще разкрия някаква важна информация? Или сайтът е важен поради някаква друга причина, която ми е убягнала?
Некрополис. Градът на мъртвите. Като се замисля, името е доста странно като за уебсайт за БДСМ.
Пиша „Некрополис + Бодлер“. Появява се част от стихотворение.
Разбира се. Стихотворението, което двамата с Патрик прочетохме заедно на глас още когато се запознахме. Сякаш оттогава е изминал цял един живот.
Връщам се отново в „Некрополис“, въвеждам старото си потребителско име, избирам „Форуми“ и пиша:
Някой интересува ли се от Бодлер?
Мълчанието е оглушително. Около мен хората продължават да си говорят за различни видове камшици, придружени със снимки.
— Клер?
Една сестра от нощната смяна е втренчила поглед надолу към мен, изумена.
— Какво правиш?
Набързо се опитвам да затворя прозореца, но движенията ми са твърде бавни. Тя го е видяла.
— Какво е това? — смъмря ме, като взема мишката от ръката ми и се вглежда в екрана. — Клер, това, което правиш, не е позволено. И може би в твоя случай би ти навредило допълнително. Ще трябва да съобщя на доктор Банър.
58
Седя в стаята с телевизора и чета или поне се опитвам. Единственият друг човек тук е Месото, който вече от няколко седмици се разхожда свободно. Но изглежда съвсем дружелюбно настроен и решавам, че щом вече не е завързан за леглото си, значи не е по-опасен от останалите пациенти.
Откакто ме хванаха на компютъра на санитарите, увеличиха дозата на хапчетата. Отказах се от опитите да се измъкна оттук. Едва успявам да държа очите си отворени.
Ровя се в един кашон с вехти книги и търся нещо, с което размътеният ми мозък би могъл да се справи. Има предимно уестърни и кунгфу истории. Както и няколко любовни романа, в които действието се развива в болница — при други условия би ми се сторило ирония на съдбата.
Месото вдига глава.
— Хей, Клер! Какво си намери?
Поглеждам вяло към романа, който току-що съм извадила.
— „Спешна грижа“. А ти?
Той оглежда корицата на комикса, който държи, и изръмжава.
— „Съдия Дред“.
— Да си ги разменим, като го прочетеш?
Месото ме поглежда презрително.
— Не чета книги без картинки.
Сядам и зяпвам първата страница. Думите се гърчат като ларви. След малко оставям книгата настрани и впервам поглед в телевизора. Петдесет и осем процента от зрителите смятат, че жената трябва да даде още един шанс на неверния си съпруг.
— Клер, имаш посетител.
Трябва да съм задрямала. Замаяно вдигам поглед, когато чувам гласа на санитаря. До мен Месото е зарязал „Съдия Дред“ и зяпа унесено в телевизора.
На прага на вратата с ужасено изражение на лицето и очи, приковани надолу към мен, стои Патрик.
59
Отиваме в една от стаите за свиждания. Патрик изглежда все така шокиран. Давам си сметка как изглеждам в неговите очи. Освен че съм наддала на тегло, кожата ми е осеяна с пъпки в резултат от лекарствата. Косата ми е мазна и провиснала.
— За бога — казва той. — За бога, Клер, изглеждаш ужасно.