— Всъщност, Клер, ти си се измъкнала почти невредима. Поставен под подобно напрежение, всеки би изпитал разстройство на личността, какво остава за един обикновен човек без никаква подготовка.
Постепенно започваме да говорим за миналото ми — за демоните, от които си мислех, че ще избягам тук, в Америка, но те някак успяха да се промъкнат в страната с ръчния ми багаж. Доктор Филикс предлага различни механизми за преодоляване на травмата — начини, по които може да успея да пренастроя мисловните си процеси с помощта на техника, наречена „диалектическа поведенческа терапия“. Всеки от нас живее живота си по сценарий, казва ми той — сюжетни линии, които си измисляме още като деца. И ако не им бъде обърнато внимание по-късно, те продължават да оформят целия ни живот. Неговата терапия се занимавала именно с откриването на тези сюжетни линии и тяхното пренаписване.
— Има една теория — обяснява той, — според която причината за разстройства от клас Б може да бъде несъответствието между чувствата, които изпитва едно дете, и онези, на които грижещият се за него откликва и съответно признава за достоверни. Ако емоционалните ти нужди са били пренебрегвани или дори манипулирани от приемните ти родители, това би могло да доведе до някои характеристики на поведението ти, които доктор Банър е описал.
Замислям се за предупреждението на Пол. За някои хора това може да е много мрачно преживяване, Клер. Но въпреки това трябва да го направиш.
Вечерта, преди да си тръгна от болницата, доктор Банър дойде да ме види. Очаквах да е ядосан, че съм намерила начин да му се изплъзна, но дори да е било така, той успя добре да го прикрие.
— Не съм съвсем изненадан, че ни напускаш, Клер — казва той. — Повечето психиатри биха заявили, че ако един човек функционира добре, той е добре. А ти очевидно функционираш доста добре.
Подготвих се за задаващото се но.
— Причината да съм на друго мнение е, че съм специализирал в областта на тези конкретни разстройства. И аз мога да видя нещо, което повечето колеги не могат — а именно че ти изнасяш представление. Преструваш се на някого, който не си.
Навеждам се напред и му отговарям много тихо, така че той също трябва да се наведе към мен, за да ме чуе.
— Прав сте — казвам му. — Аз съм си точно толкова побъркана, колкото и преди. Но същото важи и за онзи тип с ябълковото дърво в стомаха.
Една седмица, след като отивам да живея при него, Патрик ме води на острова на Статуята на свободата с ферибота. Когато дойдох в Ню Йорк, така и не посетих никой от туристическите обекти, така че всичко това е напълно ново за мен.
Стоим под кухата статуя и наблюдаваме как светлините на Манхатън танцуват по сребристочерната вода.
— Клер — казва накрая той, — каква част от човека, в когото се влюбих, е истинска?
— Катрин беше много хитра. В цялата роля имаше точно толкова от истинската ми същност, че да изглежда достоверно — отговарям аз и го поглеждам. — Предупреждавам те, че истинската Клер може и да не ти хареса толкова много. Първо, аз обичам да театралнича много повече от нея. Когато говореше за мен, Катрин използваше думите отчаяно търсеща одобрение. Мога за секунди да променя мнението си за нещата, които ме вълнуват искрено, обичам да съм център на внимание и понякога мога да съм доста рязка. О, и далеч не съм кротка, не се правя на жертва и никога, никога не се подчинявам на никого. Онази Клер, която познаваш ти, беше доста по-олекотена моя версия, създадена от Катрин, за да привлича мъжкото одобрение.
— Звучиш впечатляващо — прошепва той. Очите му са приковани в някакви фойерверки, които озаряват небето над Батъри Парк. — Ще рискувам.
Въздъхвам.
— Също така съм наивна. Дори когато бях сигурна, че не си го извършил, тя ме убеди, че просто съм се вживяла в ролята си.
— Клер, не съм убил Стела.
— Знам. Мисля, че винаги съм го знаела. — Обръщам глава и оглеждам лицето му в профил. — Аз също не съм.
Той кимва.
— Ако искаш, мога да се подложа на детектор на лъжата — добавям.
Патрик се усмихва.
— Няма да е необходимо.
И двамата мълчим.
— Разбрах, че не си го извършила ти, когато отидохме на театър — добавя той. — След като онзи актьор дойде да говори с нас.
— Раул — казвам аз. — Раул, пеещият мишок. Онзи, на когото разби носа.
— Паникьосах се — признава си той с лека усмивка. — Мислех, че ще развали всичко. Но той се държа толкова злобно с теб… Хареса ми, че успях да те защитя. А после, в таксито, когато беше толкова разстроена… Още на следващия ден им казах, че съм убеден в твоята невинност.