Колкото до самия Бодлер, пиесата така и не разкрива отговора на въпроса, който Аполони първоначално му задава: Наистина ли изпитваш всичко това, или просто целиш да всяваш шок? Какво ще видя, ако мога да надзърна в сърцето ти?
Всички роли са добри. Но от актьорска гледна точка най-интересната е тази на Аполони.
64
— Пиесата ти — казвам на Патрик, когато се прибира. — Много ми харесва. Провокативна е, но в нея са засегнати много теми. Много нюанси дори.
— Това означава ли, че ще го направиш? — казва нетърпеливо той.
— Кое?
— Да изиграеш ролята на Аполони, разбира се.
Настроението ми се срива.
— Патрик, не мога — казвам тъжно. — Франк и Катрин не ти ли казаха? Нямам право да работя тук. Точно затова успяха да ме примамят да участвам в глупавите им машинации.
— Не си ли чувала за програмата за обмен на актьорския профсъюз? Когато английски актьор получава възможност да работи тук в замяна на ангажимент за американец във Великобритания?
— Да, но това е само за продуценти…
— Аз съм продуцентът.
— За какво говориш?
— Аз сам ще я поставя. На Бродуей.
— Бродуей?
— По-точно на Бродуей номер 2960. Съжалявам, че е толкова далече от Таймс Скуеър, но по-добро място не успях да намеря.
Когато продължавам да го гледам все така неразбиращо, той добавя:
— В университета има театър. Аз ще го наема за постановката. Не се заблуждавам, че ще успея да си върна разходите, но на кого му пука? Актьорският състав ще е малък, а критиците все пак ще дойдат. А и няма нищо друго на света, за което бих предпочел да използвам парите на Стела.
— Патрик… — възразявам вяло.
— Просто ми кажи, че ще участваш.
— Не разбираш ли? — вече започвам да се ядосвам. — Ти ми предлагаш това, за което копнея най-силно. Страхотна роля в нова пиеса с премиера в един от най-важните в театрално отношение градове в света. Но не мога. Дори да забравим за всичко останало, не съм във форма.
— Ще намерим някой страхотен режисьор — просто казва той. — И страхотни актьори, които да ти партнират, разбира се. Джобовете ми са дълбоки, Клер, а без теб не може да има пиеса.
— Не мога да приема.
— Това няма да те обвърже по никакъв начин — добавя той, все едно не съм казала нищо. — Надявам се, че се подразбира.
Стискам очи. Знам, че би трябвало да откажа. Но една друга част от мен си мисли, Защо не? Вече започвам да усещам как силите ми се възвръщат. Килограмите, които съм качила, започват да се топят. Кожата ми се оправя. И въпреки това, което казах току-що, знам, че съм повече от способна да изиграя тази роля.
Това би могло да е възможността, заради която дойдох в Америка. Не си представях, че ще се появи пред мен по този начин, но шансът си е шанс.
А има и нещо друго. Ако в тази пиеса се разказва нашата история, това, че я поставяме заедно, може да е възможност да пренапишем собствената си връзка. Истинското ми Аз и истинският Патрик да разголят сърцата си един пред друг. И този път ще бъда на своя територия. В стихията си. На сцената.
65
Връщам се в апартамента на Джес, за да си взема нещата. Чувам как ахва, когато ѝ казвам името си по домофона, и докато се кача до горе, тя вече е в коридора и ме гледа втренчено с отворена уста.
— За бога, Клер — възкликва тя. — Какво, по дяволите, стана с теб?
— Нещата малко се… усложниха.
— Минаха три месеца! От университета се свързаха с мен, за да питат защо си спряла да посещаваш лекциите. Трябваше да им кажа, че нямам представа. Агентът ти също дойде да те търси.
— Марси е идвала тук?
Джес кимва.
— Беше се разтревожила за теб. Каза, че имаш склонност да излизаш извън релси.
— Това е малко пресилено — промърморвам. — И все пак доста мило от нейна страна, че си е направила труда. Може ли да вляза?
— Ами да — казва неловко тя.
— Предполагам, че ти дължа доста наем за миналите месеци — казвам, като влизам след нея в апартамента. — Може да се наложи да измислим някаква схема.