Така или иначе Джес си е Джес и ме накара още тогава да изпратя съобщение на Джон, затова в момента седя и чакам него и годеницата му в един грил ресторант близо до Таймс Скуеър. До мен седи Патрик. Не съм го молила да идва, но той каза, че иска да се запознае с малкото роднини, които имам. И аз си дадох сметка, че от своя страна искам да се изфукам с него. Да покажа на Джон, че не само той е имал успех в любовта.
— Клер!
Ето ги. Аз скачам на крака и прегръщам Джон с една идея по-въодушевено от необходимото, след което се здрависвам с приятелката му, която той ни представя като „нашата Алис“. Аз им представям Патрик, който ги поздравява за годежа. Джон гордо стисва рамото на Алис. Решавам, че тя изглежда прилично. Разбирам защо Джес използва израза „земна“. Облечена е като за разходка в гората — удобни туристически обувки, дънки, анорак „Нортфейс“, чантичка през кръста, а Джон носи раница и е по къси спортни панталони въпреки факта, че наближава краят на септември. Мигновено съжалявам, че съм се постарала толкова за външния си вид. Патрик ми беше казал да вземам назаем каквото поискам от дрехите на Стела, докато успея да прибера моите от мястото, където са складирани, но те са доста изискани за моя вкус.
— Ех, колко се радвам да те видя — казва Джон, след като сяда.
Все още говори с йоркширския си акцент, макар да разказва, че през последните три години е работил в Лондон.
— Но пък ти говориш като някое янки — добавя той. — Примесено с малко снобарски британски акцент.
— Повечето шофьори на таксита тук си мислят, че съм австралийка.
— Да, нали? Значи си истинска американка. И звучиш толкова снобарски. Вкъщи не казваме „таксита“, а „автобуси“ — казва той и се засмива на собствената си шега.
Патрик се опитва да включи Алис в разговора, но тя почти не откликва. Отначало решавам, че просто не обича да говори, но след това виждам как поглежда Джон и осъзнавам, че има нещо, което очаква да спомене.
В крайна сметка той го прави.
— Клер, всъщност Алис беше тази, която ми каза, че трябва да те открия. След като се сгодихме, тя доста се сближи с Рос и Джули, така че вече е част от семейството.
Опитвам се да си спомня кой е Рос. Тогава се сещам, че Джули, нашата приемна майка, се омъжи повторно.
— С останалите приемни деца на Джули си направихме група в „Уотсап“. Е, някои се поизгубиха като теб, но осем от нас поддържаме връзка помежду си, както и с родните ѝ деца, разбира се. След няколко месеца тя ще навърши шейсет години, затова организираме семейна сбирка. Тя е удивителна жена и искаме да направим нещо специално за нея. Ще има репортери и изобщо ще е много хубаво. Може би ще успееш да си дойдеш и да присъстваш.
Зяпвам го. Дори да можех да се върна у дома — да можех да си позволя самолетни билети и да знаех със сигурност, че ще ме пуснат обратно в Съединените щати — самата идея, че доброволно бих отишла да прекарам известно време в компанията на тази жена, ми се струва откровено налудничава.
Джон вижда изражението на лицето ми и ме разбира погрешно.
— Тя не таи лоши чувства към теб, Клер.
— Тя не таи лоши чувства към мен? — повтарям невярващо. — След онова, което нейният съпруг ми причини?
Джон поглежда Патрик, сякаш не е сигурен дали трябва да казва нещо повече. Но винаги е бил прям, още като тийнейджър.
— Имам предвид, че не таи лоши чувства към теб заради лъжите ти — казва тихо. — Децата в приемни семейства се справят с вътрешните си проблеми по този начин, винаги го е казвала. Особено когато преди това са били настанени в лоша среда. Тя обвинява социалните служби, задето повярваха на теб, а не на съпруга ѝ.
— Значи ти също мислиш, че съм излъгала — казвам горчиво. — Точно както тя е мислила винаги.
Патрик седи съвсем неподвижно до мен. Разпознавам предупредителните сигнали и слагам ръка върху неговата. Мога да се справя с това.
— Когато отправи онези обвинения срещу Гари — казва направо Джон, — ти си съчини всевъзможни неща, които не се бяха случили наистина. Знаеш това, Клер. Всичко беше част от плана ти да влезеш в онова училище по драматични изкуства.
Поглеждам го гневно.
— Наистина ли не си спомняш как живеехме? — казвам аз. — Как всяко лято ни изпращаха в друг приемен дом, за да може Джули и Гари да отидат на „семейна“ почивка със собствените си деца? Как ни караха да не си оставяме нещата в дневната, да не би случайно да ги забравим, когато излезем?
— Те имаха нужда от някакви граници — казва Джон. — Поне ни приеха в дома си.
— Ама разбира се — казвам горчиво. — С неизказаната заплаха, че ако не се държим добре, отново ще ни изхвърлят.