Свикваш да живееш с това чувство, спомням си, докато не стане част от теб. Колкото и гостоприемни да изглеждаха хората, те рано или късно изчезваха — или идваха да ти съобщят, че ще се местиш някъде другаде. Вътре в себе си всички ние очаквахме невидимите сирени да се включат и да започне официалната процедура по напускане на поредното приемно семейство.
Джон въздъхва.
— Значи не искаш да дойдеш на празненството на Джули?
— Няма сила на света, която да ме накара да отида.
— Еха — казва той и поклаща глава. — Променила си се. Винаги си имала склонност да преиграваш, но като цяло беше добър човек. Какво се е случило, Клер?
Аз дръзко хващам Патрик под ръка.
— Да, наистина съм се променила. Вече имам нов живот. Тук ми е добре. И що се отнася до мен, онези неща в миналото просто не са се случили.
— Съжалявам, че стана свидетел на това — казвам, когато си тръгваме.
— Благодаря ти, че ми позволи да дойда с теб — отвръща Патрик.
Поглеждам го, за да видя дали се шегува, но той изглежда сериозен.
— Очевидно с теб сме израснали при много различни обстоятелства — добавя той. — Но имаме нещо общо. Колкото и трудно да ни е било, поне можем да избираме. Можем да избираме семействата си, родния си град, произхода си… Можем да бъдем когото си поискаме. И макар за нас сигурно да е по-трудно да се доверим на някого, когато го направим, го правим докрай.
— Да — казвам аз и кимвам. — Това е една от причините да дойда в Ню Йорк. Това е градът, в който всеки е дошъл отнякъде другаде, нали така? Където хората преоткриват себе си. И аз определено избирам повече да не съм част от онова семейство.
Патрик стисва ръката ми. Не казва нищо, но аз знам какво си мисли.
Сега имаш мен.
68
Ейдън ми прави прослушване в едно малко кастинг студио в Челси. Седи с каменно изражение зад една маса, заедно с някакъв кастинг директор, когото не познавам — жена, която ми представи просто като Мо. Няма празни приказки, само едно учтиво: „Какво си ни подготвила днес, Клер?“ и „Когато си готова“.
Не обръщам внимание на факта, че ми се повдига от нерви, поемам си дъх, съсредоточавам се и започвам. Подготвила съм заключителния монолог на Джени от пиесата „Съдействие“ на Лесли Хедлънд. Силен, шумен монолог, в който има по малко от всичко — пиянство, танци, патос, хумор — затова решавам, че ще е добър начин да покажа способностите си.
Когато приключвам, следва дълго мълчание, после Ейдън казва:
— Благодаря ти.
Устоявам на порива да го залея с въпроси. Какво мислите? Какво мислите наистина? Да го изиграя ли отново? По-бързо? По-бавно? По-тъжно? Какво искате да ви покажа? Харесвате ли ме?
Връхлитат ме думите на Катрин Лейтъм. И макар изключително силно да се опитва да го прикрие, тя жадува за одобрение така, както наркоманът жадува да се надруса. Обзема ме отчаяние и осъзнавам, че липсата на самочувствие ме е накарала да избера за прослушването нещо, което крещи: Вижте ме!
Това преди малко не беше актьорска игра. Това беше фукане.
— Бих искала да изиграя още нещо, моля — казвам спокойно.
Ейдън поглежда Мо, която вдига рамене, сякаш иска да му отговори: Е, така и така сме тук, защо пък не?
— Добре — казва той с шумна въздишка. — Какво би искала да изиграеш, Клер?
Опитвам се да изровя от паметта си нещо, което би имало отношение към неговата пиеса — към ролята, която се опитвам да спечеля.
И, интуитивно, се досещам.
Прочетохте го добре…
Вместо монолог, избирам стихотворение. Стихотворението, което прочетох заедно с Патрик, когато се запознахме. Започвам с тих глас, потопена в ритъма.
АЗ
Колко спомени — сякаш вечност съм живял…
Като стигам до средата, виждам как Мо обръща глава и поглежда Ейдън. Изражението му не издава нищо. Но окуражена от нейния жест, аз се доверявам на инстинктите си и изричам последните няколко стиха толкова неподвижно и тихо, че почти не се чуват.
АЗ
Приключвам и Ейдън се намръщва.
— Е — казва той, — много неща не ми харесаха изобщо, особено в първата част. Но мисля, че мога да работя с теб.