Но трябва да си призная, че един властен мъж в престилка е доста секси.
Патрик се замисля за момент.
— Непостоянна — решава той. — Разхвърляна. Шумна. И безкрайно впечатляваща. Точно когато реша, че те разбирам, осъзнавам, че това изобщо не е вярно.
— Може би защото няма нищо за разбиране. Или… — признавам си аз, — защото все още се опитвам да те впечатля. Не мога да се отърся от тревожната мисъл, че когато ме опознаеш, ще останеш разочарован.
— Дълбоко се съмнявам в това.
— Аз невинаги съм мила, Патрик. Или добра. Ти сам видя, като бяхме с Джон и Алис.
— Само слабаците се държат добре през цялото време.
Той ми подава една лъжица, за да опитам соса.
— Още черен пипер?
— Но ти се държиш добре — казвам аз. Преглъщам соса и кимвам одобрително.
Той поклаща глава и се усмихва.
— Само с теб.
Докато се храним, обсъждаме промените по текста на пиесата, които е поискал Ейдън. Някои от тях странят от фактите в живота на Бодлер и Патрик не е склонен да ги приеме; във всички останали аспекти той спазва обещанието си към Ейдън да му предостави пълен творчески контрол върху постановката. В настоящия вариант например, когато Жан узнава, че Бодлер е ходил да се среща с Аполони, тя побеснява от ревност. Гневно му казва, че възнамерява да отиде при прочутата гола статуя, за която е позирала Аполони, и да я наплюе. Но когато отива, с почуда открива, че е пленена от красотата на другата жена. Статуята оживява и двете жени правят любов. Едва по-късно разбираме, че сцената се разиграва в ума на Бодлер — точно както е било описано в едно от цензурираните му стихотворения с лесбийска тематика.
— Имаш ли нещо против? — иска да знае Патрик.
Вдигам рамене.
— И аз като теб съм в ръцете на Ейдън. Ами ти? Ще ти бъде ли трудно да ме гледаш на сцената по този начин?
Той поклаща глава.
— Аз не съм ревнив, Клер. Просто ще бъда горд с теб. Много горд.
С ясното съзнание, че ще изиграя тези сцени с жена, далеч по-красива от мен, ограничавам френската кухня и удвоявам времето, което прекарвам на уредите във фитнеса. Когато ми омръзва от тях, започвам да тичам из близките паркове. „Морнингсайд“, където тревата е осеяна с групички студенти, и „Ривърсайд“ с великолепната гледка към река Хъдсън. Някогашното чувство Еха, това е като на кино, е заменено от изумителната мисъл Еха, това се случва наистина.
Сериозна като за сватбен марш? Само не ми казвай, че не си мислила за това, както цинично се беше изразила Марси. Разбира се, че съм — и сега си го мислех. Кой не би? Но се опитвам да живея ден за ден, да дам на връзката ни времето, от което има нужда.
Доктор Филикс вече идва само веднъж седмично. Постепенно терапевтичните ни сесии са спрели да се въртят около полицейската операция и са концентрирани предимно върху връзката ми с Патрик.
— Винаги съм напускала хората в живота си — казвам му. — Или съм ги принуждавала да ме напуснат. Това е най-дългата връзка, която съм имала.
— Очакваш ли някой да дойде и да ти каже, че е време да си тръгваш? Да… — Той поглежда бележките си. — „Да се включат невидимите сирени и да започне официалната процедура по напускане на поредното приемно семейство“?
Разказала съм му за срещата с Джон и Алис. По време на онзи разговор доктор Филикс си водеше толкова подробни бележки, че едва успяваше да се справи.
Потръпвам при мисълта колко мелодраматично съм звучала.
— Разбира се, че не. Е, може би малко. Предполагам, че все още се чувствам като измамница. Сякаш играя роля.
— Което някой би сметнал за иронично — промърморва той.
— Най-странното е, че не се чувствам по този начин само докато играя. Но тук, в апартамента на Стела, където дори нося някои от нейните дрехи…
— Да, разкажи ми за това. Патрик ли го предложи, или ти?
— Той. Но само от практична гледна точка. Моите дрехи все още са на склад и някак покрай пиесата и всичко останало така и не ми остава време да отида да си ги взема.
Той си записва още нещо.