— Може би се чудя дали това означава да обичаш наистина — казвам аз. — Или продължавам да правя онова, в което ме обвини Катрин Лейтъм — да се вживявам твърде много в ролята.
— Това далеч не е учудващо, като се има предвид колко много години ти се е налагало едновременно да живееш като част от едно семейство и като външен човек. Дори е възможно тогава да се е зародило желанието ти да бъдеш актриса.
— В смисъл че винаги ще се чувствам по този начин?
— Не мисля, че някой би могъл да каже подобно нещо. Може би да си влюбена просто е ново и любопитно преживяване за теб, Клер. Опитай се да му се насладиш.
И въпреки това, ако трябва да съм честна, между мен и Патрик сега липсва нещо.
— Искам да ти призная нещо — казвам му една вечер.
Спомням си как някога тези думи щяха да накарат сърцата и на двама ни да ускорят своя ритъм. Да не споменаваме сърцата на публиката ни — невидимите наблюдатели и слушатели, приведени над своите устройства.
Но Патрик просто повдига вежда.
— Така ли?
— Липсват ми нашите игрички — казвам му. — Всъщност беше доста вълнуващо да се чудя дали си убиец, или не.
Устните му трепват.
— Би ли искала да убия някого заради теб?
— По-скоро не. Но може би аз съм като Аполони в твоята пиеса — не ми се иска да повярвам, че стихотворенията отразяват истинската ти същност. Но от друга страна, в същото време, донякъде ми се иска да е така. Което е налудничаво, знам. Ти не си по-зъл, отколкото е бил самият Бодлер.
Патрик се навежда и ме целува по главата.
— Все още не ме познаваш, Клер — казва безгрижно той. — Не знаеш всичко, което се върти в главата ми. Това отнема малко повече време.
71
Най-сетне идва денят на първата репетиция — четене на маса.
Умирам от ужас, разбира се. Умирам от ужас, че ще видя отново Лорънс. Умирам от ужас, че Ниаша ще ме засенчи. Умирам от ужас сценографът и ръководителите на всички останали отдели да не разберат, че съм получила ролята само заради Патрик.
Моята нервност сякаш почти развеселява Патрик. Никога преди не ме е виждал такава, дразни ме той и твърди, че всъщност няма причина. Трябвало просто да си спомня колко съм добра.
Двамата с него пристигаме първи в залата за репетиции. После идва Ейдън и ме поздравява с прегръдка, която изглежда почти искрена, но аз инстинктивно се усъмнявам в нея. Четиримата актьори с по-малки роли, трима от които ще бъдат и дубльори, пристигат заедно. Лорънс идва десет минути преди началния час и умишлено отива да размени няколко шегички с осветителите напълно небрежно. Хубавото му момчешко лице почти не се е променило, но аз с облекчение установявам, че не изпитвам нищо към него, абсолютно нищо.
— Лорънс, познаваш ли Клер? — казва накрая Ейдън.
Лорънс поглежда към мен.
— Да, познаваме се от снимките на „Врява“.
Той бавно доближава и небрежно ме целува по двете бузи.
— Как си, Клер? Много се радвам, че отново ще работим заедно, наистина.
Усмивката, която някога беше разтапяла сърцето ми, се появява и изчезва. И нищо повече. Никаква следа от факта, че някога бяхме любовници. Нито извинение, нито дума за онова, което направих. Просто една мила дума или едно „съжалявам“ щеше да ми е напълно достатъчно, но явно няма да получа дори това.
На снимачната площадка не се брои, мила.
Ниаша пристига точно навреме. Облечена е така, сякаш отива на тренировка във фитнеса — със сив спортен екип, под ципа на който едва се подава тъмночервена тениска, и черна бейзболна шапка, нахлупена над плитките ѝ. Облеклото сякаш приглушава красотата ѝ, но нищо не може да скрие перфектните ѝ скули, нито бляскавите очи. По-дребна е, отколкото изглежда по телевизията. Здрависва се с мен учтиво, почти срамежливо, със сериозно изражение на лицето.
Ейдън плясва с ръце и разговорът мигновено замира. Той започва, като ни приветства с добре дошли в онова, което по неговите думи вече е едно семейство, една общност. Разказва ни за думата „трупа“, една стара и благородна дума, която описва група пътуващи актьори, разчитащи един на друг, за да могат да преживяват. Разказва накратко за продукцията — как трябва да въплъти суровата мощ на поезията на Бодлер, как трябва да предизвиква и провокира съвременната публика, точно както Les Fleurs du mal е предизвикала един век, потънал в сантименталността на романтизма. И най-сетне започва да говори за предстоящото четене.
— Днес не е ден за представления. Нито за прослушвания. Съсредоточете се върху яснотата, опитайте се да разкриете същината на думите върху листа. По-нататък ще има предостатъчно време за актьорска игра. Това е само за нас като група, за да погледнем заедно проекта за пръв път. Никой тук няма нужда да впечатлява никого.