Но там няма никого. Спирам задъхана и се оглеждам.
Може би съм си въобразила.
По целия път обратно до апартамента постоянно се обръщам рязко без предупреждение. Но никой не прикляква на едно коляно, за да си завърже връзката на обувката, нито хлътва в някой вход, нито прави което и да било от другите неща, които правят по филмите.
Докато стигна до вкъщи, вече съм убедила сама себе си, че наистина съм си го въобразила. В края на краищата защо Франк Дърбан би се интересувал от мен точно сега? Той е в отпуск по болест, Катрин е изчезнала, а Патрик съди Нюйоркската полиция…
Спирам, потресена от мисълта, която току-що ме е връхлетяла.
Ами ако нищо от това не е вярно?
По въпроса с делото срещу полицията имам само думата на Патрик. Отпускът по болест на Франк би могъл да е начин да оправдае отсъствието си от операцията. А Катрин… Тя може и да е изчезнала, но все пак е някъде там. Усещам го. Как ме манипулира. Как играе своите игрички.
Внезапно ми се повдига, когато си давам сметка какво всъщност се е случило. Паднала съм обратно в капана им. Като изпратих онова отчаяно писмо до Патрик от „Грийнридж“. Представям си как Катрин го чете и замислено потупва с химикалка по устните си.
КАТРИН
Изглежда, операцията може и да не е приключила напълно.
ФРАНК
Нали не предлагаш пак да използваме Фоглър?
Няма начин Клер отново да му се довери.
КАТРИН
Защо не? Очевидно тя все още е обсебена от мисълта за него. Ами ако той се появи в „Грийнридж“ като нейния принц на бял кон?
ФРАНК
Никога няма да мине. Параноята е нормално състояние за нея.
КАТРИН
Значи ни трябва нещо, с което да ѝ отвлечем вниманието. Нещо толкова изкушаващо, заради което би рискувала всичко. За какво копнее Клер Райт повече от всичко на света?
ФРАНК
Ти си психоложката.
КАТРИН
Публика, Франк.
Пиесата.
Как така Патрик изведнъж реши, че е толкова важно да напише пиесата си? От любов към мен? Или просто защото това е била най-голямата и лъскава примамка, за която Катрин е успяла да се сети?
Една великолепна провокативна роля, написана специално за мен. И една изключителна, почти невероятна възможност: да играя на нюйоркска сцена с истински професионални актьори.
Не е за вярване… Но като истинска глупачка, аз си бях позволила да повярвам.
Отключвам вратата на апартамента и влизам вътре.
— Патрик?
Няма отговор. Но сега тишината ми се струва някак различна. Може и да е само в главата ми, но имам чувството, че апартаментът ме подслушва.
Влизам в банята и клякам до умивалника, като опипвам задната страна на порцелана като полицай краката на заподозрян. Търся жички.
Нищо.
Трескаво започвам да ровя из шкафа за чисти хавлии. Изваждам грижливо подредените кърпи, хвърлям ги на пода, но и там няма нищо. Няма разпределителна кутия, притаена като отмъстителен паяк, свързан чрез паяжината си със своите многобройни зли бебета, пръснати из целия апартамент.
Осъзнавам, че не биха допуснали грешката да я сложат на същото място като предишния път.
Развивам едно по едно винтчетата на аплиците. Нищо. В кухнята също не успявам да открия нищо. Нито в спалнята. Или в коридора.
Поглеждам телефона си, който стои върху масичката за кафе. Разбира се. В днешно време биха могли да ме подслушват през микрофона в телефона ми. Нищо работа — все едно сваляш някакво приложение, и няма никакъв начин да разбереш, че го правят.
73
Когато Патрик се прибира, вече съм подредила всичко. Хавлиените кърпи и чаршафите са обратно в шкафа, грижливо сгънати, аплиците са на местата си по стените, а аз седя на дивана и си уча репликите.
— Хей — казва той и се приближава да ме целуне. — Как мина репетицията днес?
— Доста добре — казвам непринудено. — Ейдън ни разказа за някои евентуални източници на вдъхновение. Гледахме стари записи от „Пролетно тайнство“ на Стравински.
— Постановката, която предизвикала безредици?
Кимвам.
— И обсъждахме дали изкуството е длъжно да се самоцензурира, или не. Като например дали е редно да покажеш самоубийство на сцената, ако така може да подтикнеш някого в публиката да направи същото.
По време на повечето от тези дискусии Лорънс и Ниаша бяха на противоположни мнения — според Ниаша всички носим отговорност за действията си, докато Лорънс твърдеше, че не може да носим вина за поведението на останалите хора.