— Това ми звучи точно като моите семинари в първи курс — с въздишка казва Патрик.
Наблюдавам го, докато отива в кухненския кът и започва да изважда разни продукти от шкафовете.
— Много режисьори действат така в началото. След това ще преминем към игри на доверие.
— Игри на доверие — повтаря той, като ме поглежда с усмивка. — Доколкото си спомням, двамата с теб изиграхме няколко такива.
— Така беше. Всичките предложени от Катрин, предполагам?
Той кимва.
— Днес видях Франк Дърбан — казвам небрежно.
— Франк ли? Къде? — Патрик изглежда шокиран.
— В парка „Морнингсайд“. Наблюдаваше ме, докато тичах.
Патрик се намръщва.
— Това ми звучи много малко вероятно.
— Е, аз несъмнено го видях.
— Колко близо до теб се намираше?
— Достатъчно близо — отговарям, като го наблюдавам внимателно.
Ако са го обсъждали, Франк сигурно се е опитал да го представи по-безобидно.
ФРАНК
Тя не беше достатъчно близо, за да ме види добре.
Просто ѝ кажи, че сигурно се е объркала.
— Колко странно — казва Патрик, като отново се обръща към хладилника. — Вероятно не може да се отърси от мисълта за операцията. Като се има предвид делото и всичко останало.
Той изважда малко естрагон и започва да го реже на ситно.
— Да, как върви там? — отговарям аз, също толкова небрежно.
— Както всичко останало, свързано със съда — бавно.
Той спира, стиснал ножа в ръка.
— Между другото, Клер, адвокатът ми иска доктор Филикс да състави доклад за психическото ти състояние. Имаш ли нещо против?
— Не, разбира се.
— Явно е важно да наблегнем на факта колко негативно ти е повлиял стресът, на който те е подложила полицията. Но сигурно трябва да се опитаме да отхвърлим всеки намек за параноя.
— О, много хитро — отвръщам.
— Какво искаш да кажеш?
— Адвокатът ти — обяснявам. — Много хитро от страна на адвоката ти да се сети за това.
— Е, нали затова му плащам.
Патрик се намръщва.
— Клер, всичко наред ли е?
— Знам, че още работиш с полицията — казвам рязко аз.
— Моля? — Той изглежда искрено озадачен.
— Пиесата. Написал си я, за да ме примамиш.
Само за миг ми се струва напрегнат и предпазлив.
— Идеята беше на Катрин, нали? — продължавам да настоявам. — Мислела си е, че бих направила всичко за роля като тази. И трябва да призная, че е била права.
Вземам телефона си в ръка и казвам:
— Чуваш ли, Катрин? Ти беше права.
— Клер — казва Патрик загрижено, оставя ножа и се приближава до мен. — Клер. Какво става? Преди време каза, че ти липсват нашите игрички. Това ли се случва сега — поредната игричка? Дали не си съчиняваш нещо, което не съществува, само за да вкараш малко вълнение в живота си? Или е възможно наистина да вярваш в тези глупости? Защото, честно казано, ме плашиш.
Той си поема дъх.
— Да, написах пиесата като примамка — поне в известен смисъл. Написах я, защото исках теб. Да се върнеш тук, при мен. Това беше единственият начин, който ми хрумна, за да те впечатля. Това е всичко.
О, Патрик, Патрик, мисля си аз. Дори хубавото ти име е лъжовно. Патрик пак със своя трик. Пакостникът Патрик. А аз съм Клер, крехка и нежна, като цветето в твоя ревер.
— Докажи ми, че не работиш за тях — казвам аз.
— По дяволите, Клер. Как бих могъл да докажа отрицателно твърдение? — Лицето му е почервеняло от гняв.
— Не знам — казвам. — И точно в това е проблемът, нали? Как бихме могли отново да си имаме доверие, когато и двамата знаем колко изкусни лъжци сме?
74
На репетициите преминаваме към игри на сближаване. „Играта на стената“, в която тичаш със завързани очи към стената и разчиташ на партньора си да те спре навреме. „Очи в очи“, където се разделяте по двойки и се гледате втренчено с поглед, който трябва да се сменя между приятелство, похот и омраза.
Докато гледам втренчено Лорънс, си мисля колко невероятно е, че той няма ни най-малка представа какво си мисля за него в момента.
„Играта на глина“, в която един актьор се прави на статуя, а останалите трябва да го изваят — да движат крайниците му, да нагласят изражението му, за да изобразят дадена емоция, без статуята да знае каква е тя. Докато вая Ниаша така, че да пасне на думата ленива, се удивявам от начина, по който мога да променя баланса в цялото ѝ тяло само като побутна леко рамото ѝ. Тя е като някаква прецизно изработена машина, в която всичко е в перфектен противовес.