Замислям се за Стела.
Веднъж в клас Пол ни накара да изиграем една игра, в която на трима души им раздават по една черна или червена шапка. Те не могат да видят собствената си шапка, само тези на другите, но първият, който каже каква шапка има на главата си, печели. Това е упражнение, което ти помага да видиш сцената през погледа на другия.
Това се опитвам да направя и аз сега.
Когато направих фалшивото си признание, Патрик изглеждаше потресен от изненада. После озадачен. После ядосан. Но дори за момент не изглеждаше така, сякаш ми е повярвал.
Защото ме обича и ми има доверие?
Защото не съм толкова добра актриса, колкото си мисля?
Или защото знае, че няма как да съм направила онова, което твърдя, че съм… Защото самият той е бил там, когато е загинала Стела?
По пустата улица профучава полицейска кола с мигащи светлини и съобразително изключена сирена, за да не събуди спящите граждани. На път към поредното убийство може би. Поредните разтърсени човешки съдби.
Чувам гласа на доктор Банър, неканен в главата ми.
ДОКТОР БАНЪР
Не е учудващо, че изпитваш подобни мелодраматични заблуди, Клер. Те са симптом на твоето разстройство. Утре ще се окаже, че си напълно убедена тъкмо в обратното.
Трябва да знам, мисля си. Трябва да знам кой наистина я е убил. Не защото, ако разбера, че Патрик е убиец, това ще ми попречи да го обичам. А защото, ако той е убиец, не искам да го крие от мен.
Това е моята тъмна тайна: любовта ми към него всъщност е толкова силна, че дори той да е убиецът на Стела, това не би променило чувствата ми към него. Но не бих могла да понеса да е направил нещо толкова значимо и да не го сподели с мен.
Като Аполони и аз трябва да се изправя пред мрака. Да тръгна към него.
Не мога да отида в полицията, разбира се. Но мога да опитам нещо друго.
78
Виктор?
Клер. Надявах се някой ден да се върнеш в „Некрополис“.
Виктор, имам нужда от услуга.
Каквото пожелаеш, ангел мой.
Няма да ти хареса.
Дай ми шанс. Аз съм учудващо широко скроен за перверзник.
Искам да се видим. Наистина, имам предвид.
На живо.
Следва дълго мълчание. Почти чувам жуженето на телефонните жици, пращенето на смущенията, щракането и цъкането по мрежата, докато нашето мълчание се прехвърля между сателитите, прескача от компютър на компютър, пропълзява надолу по безкрайни оптични кабели…
Клер, това среща ли е?
Замислям се колко много мъже съм подвела, пред колко много съм играла, превръщала съм се в измама, в плод на въображението им.
Не. Съжалявам. Просто като приятели. Но повярвай ми — важно е. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.
Къде си?
Ню Йорк. Ти?
Достатъчно близо.
Къде ще ти е удобно?
В Ийст Вилидж има едно интернет кафе, на „Сейнт Маркс плейс“. Може да се видим там на обяд.
Как ще те позная?
Влез в сайта. Тогава ще ти кажа.
Благодаря ти, Виктор. Нямаше да те моля, ако не беше важно.
79
Пристигам в кафенето петнайсет минути по-рано и избирам един компютър в ъгъла. До мен някакъв японски студент води задълбочен чат с приятелката си. Малко по-натам набита бизнес дама пише доклад, като енергично блъска по клавиатурата с два пръста. Тийнейджър играе на компютърна игра. Двама италианци, мъж и жена, не спират да се кикотят, докато качват в интернет снимки от медения си месец.
Има и един мъж на средна възраст, облечен с шлифер, който върти в ръцете си празна чаша от „Старбъкс“.
Влизам в профила си в „Некрополис“.
Виктор, тук ли си?
Тук съм, Клер.
Тук — в уебсайта? Или тук — в кафенето?
И на двете места. Кажи ми как изглеждаш.
На двайсет и пет години. С тъмна коса. Облечена съм с кашмирен пуловер и жилетка, които някога бяха на друг. Седя пред компютъра в ъгъла.
Не спомена, че си красива.
Вдигам поглед. Бизнес дамата унило ми се усмихва.
80