— Но никога не би наранила човек? Имам предвид, наистина?
Виктор, чието истинско име е Корин, поклаща глава.
— Във фантазиите си мечтая за сексуална доминация. Но също така мечтая за световен мир, да живея със супермодел и да се занимавам професионално с музика. Осъзнавам задълженията си към обществото, Клер, и това означава, че точно както всички останали и аз трябва да контролирам желанията си. — Тя вдига рамене. — Трудно е да си намериш добър роб, особено ако си дебела стара лесбийка. Но май и на хетеросексуалните ми приятели не им е много по-лесно.
— Така е. Разбирам те.
— Кажи ми за какво става въпрос — предлага Корин.
Разказвам ѝ за полицейската операция и за моята теория, че може би по някакъв начин е била свързана с „Некрополис“. Налага се да внимавам, за да не започна да звуча като някаква ненормалница.
— Психоложката от полицията предложи да започна да влизам в този сайт — казвам накрая. — Ако не беше тя, никога нямаше да ми хрумне да развия героинята си в тази посока. Разбира се, отначало изглеждаше, че и Патрик си пада по тези смахнати неща, макар да не беше точно така.
— Като човек, който си пада по тези смахнати неща, бих казала, че това е доста великодушно от негова страна.
— Извинявай, не исках да…
Тя махва небрежно с ръка и се усмихва.
— Затова се чудя защо „Некрополис“? — казвам. — Защо една специалистка по психологически портрети би се интересувала толкова силно от някакъв напълно законен сайт за БДСМ?
Корин се поколебава.
— Може би в „Некрополис“ има неща, които не се виждат на пръв поглед. Поне така твърдят някои потребители. Говори се, че хостингът на една част се намира в Тъмната мрежа — някаква част, недостъпна дори за членовете на сайта, освен ако не са били поканени. Там се случват сериозните неща.
— Какво имаш предвид под сериозните неща?
— Обмен. На снимки и клипове, доколкото разбирам.
— Незаконни снимки?
Корин кимва.
— Така се говори. Никога не съм питала за подробности. Това не е по моята част.
Не съм изненадана, че уебсайтът, към който ме насочи Катрин Лейтъм, е част от нещо незаконно. Но как се вписва Патрик във всичко това?
И огромният шкаф — в чекмеджета побрал непотребни билети, писма, мадригали, тежки къдри, в квитанции стари заспали — крие повече тайни от мойта глава, беше ми казал Патрик, когато се запознахме, с плътен непоколебим глас. Дали беше намек? Дали това беше тайната, за която загатваше, като използваше думите на Бодлер, за да прикрие истинското значение?
Ако е купувал снимки през „Некрополис“ и ако Стела ги е намерила, може би това е била причината да поиска да го напусне; вероятно и причината да е толкова разтревожена онази нощ.
И точно това, осъзнавам, е разликата между нас двете. Онова, което е плашело нея, мен ме вълнува. Ако Патрик е правил нещо подобно, аз не бих се шокирала. Тъкмо обратното — бих прегърнала възможността да му покажа, че приемам тази част от него. Да задълбоча интимността между нас. Като нощна пеперуда, привлечена от пламъка.
81
Когато пристигам в бара, в който сме се уговорили да се срещнем, Хенри вече си поръчва втора бира. Дошъл е рано, казва ми. След убийството на Стела адвокатската кантора спряла да се занимава със семейни въпроси и го прехвърлили да събира забавени плащания.
— Предимно ровя в интернет. Скучна работа. Предполагам, че скоро ще ме изритат. Вече нямат нужда от специфичните ми умения.
— Ами ако ти кажа, че мога да ти предложа една задача на свободна практика?
Той повдига вежди.
— Искаш да проверя приятеля ти?
За миг почти се изкушавам да го направя, но поклащам глава.
— Не става дума за човек. По-скоро за нещо друго.
Накратко му обяснявам какво съм научила за „Некрополис“.
— Имам нужда да проучиш какво се случва там. Опитай се някак да се промъкнеш в тайната част.
— Знаеш ли — казва замислено Хенри, — имаше няколко неща около убийството на Стела, които винаги са ми се стрували странни. Спомняш ли си колко изнервена беше онази нощ?
Спомням си и кимвам. Когато влязох, тя крачеше нервно напред-назад покрай прозореца.
СТЕЛА
Ще внимаваш, нали? Обещай ми, че ще внимаваш.
— Държеше една флашка — малка и метална, закачена на ключодържател — продължава Хенри. — Постоянно я премяташе през пръстите си, помниш ли?
Замислям се, като се опитвам да си го представя. Как кършеше ръце. Стискаше нещо, което първо помислих за молитвена броеница, но после ми се мярна металната верижка на ключодържател. И как, когато ме предупреждаваше да внимавам със съпруга ѝ — не прилича на никой мъж, когото си срещала — беше свела поглед надолу. Сякаш флашката бе доказателството за думите ѝ.