— За бога — прошепвам аз.
Той кимва.
— Знам. Останалите бяха в същия стил.
— Всичките ли бяха… — спирам, осъзнала колко неуместна е тази дума във връзка с нещо толкова ужасяващо. — Всичките ли бяха толкова красиви?
— Предполагам, че да, в известен смисъл — казва тихо той.
Гледам втренчено снимката, без да мога да откъсна поглед от нея.
— Красота в злото.
— Красота в злото — съгласява се той.
— В имейла пишеше ли нещо друго?
— Само кратка бележка. Нещо от рода на: „Още едно цвете от същото семе. Още една метаморфоза. От почитател“.
— Какво означава това?
— Препратка към нещо, което съм написал във въведението. „Работата на преводача, бях написал, не е просто да препише текста от един език на друг, а да го преобрази — да накара стихотворенията да оживеят отново в нов век, в нова среда.“
— И ето, той прави точно това. Но не с думи, а със снимки. Той го прави наистина.
Патрик се намръщва.
— Може би.
— Каза ли на полицията?
— Казах им, че съм получавал някои имейли, да. Не проявиха интерес.
— Обикновените полицаи не биха направили връзката. Но Катрин Лейтъм я е направила, много след това.
Погледът ми непрестанно се връща към снимката.
— Още едно цвете от същото семе, все едно си представя как цветята на злото поникват и се множат. Злото се разпростира. И ти си човекът, който го е вдъхновил.
Хрумва ми още нещо.
— За това се разказва във второто действие на пиесата, нали? Когато прокурорът пита Бодлер как би се почувствал, ако някой се вдъхнови от стихотворенията му и стори нещо зло. Това е положението, в което се намираш ти. Ти имаш почитатели. Последователи, дори. И когато си обидил творбата му, един от тях е убил Стела.
— Това е една от възможностите — казва смутено Патрик. — Нека не си вадим прибързани заключения.
— Но, Патрик… не разбираш ли какво означава това? Тази пиеса — с нея нахлуваме право в най-съкровените фантазии на някакъв ненормалник. Как ще се почувства, след като гледа пиесата, която правим?
— Защо изобщо да се чувства по какъвто и да е начин?
Отново поглеждам снимката, едновременно отблъскваща и странно неустоима.
— Не смятам, че този човек гледа на себе си като на извратен любител на порнографията. Смятам, че той се мисли за творец. Ако пиесата не му хареса, той няма просто да напише лоша рецензия във вестник „Таймс“. Ще го приеме много по-лично.
— Не разбирам защо би го направил. Но ако се тревожиш… Искаш ли да се оттеглиш?
За миг почти се изкушавам да го направя. Но както каза Патрик, това може да е просто налудничава теория. И нямам никакво намерение да загърбя тази огромна възможност само заради нещо, което се е случило още преди да изляза на сцената.
— Не, разбира се — казвам. — Но може би трябва да сме по-внимателни.
83
И тогава, два дни по-късно, докато тичам в парка „Морнингсайд“, забелязвам нещо на една пейка. Някой е забравил книга с меки корици.
Приближавам се и виждам, че е Les Fleurs du mal.
Отивам и я вдигам. В този момент от нея изпада снимка. Моя снимка. Портретът, който Марси ми направи за техния уебсайт, принтиран на евтина тънка хартия.
Стихотворението, на което беше сложена, се нарича „Призракът“.
Усещам как започва да ми се повдига. Но продължавам да чета.
84
— И не видя никого?
— Не. Всъщност наоколо имаше разни хора. Но никой от тях не изглеждаше необичайно. И отново изпитах онова чувство — сякаш ме наблюдават.
Патрик разглежда книгата в ръцете си. Съвсем обикновена книга, в стандартно издание — същото, което той е превел.
— Университетската книжарница е само на две пресечки оттам. Може би някой от моите студенти…
— С моя снимка вътре? — прекъсвам го. Чувам колко напрегнато звучи гласът ми. — Защо?