— Ще участваш в пиеса за Бодлер. Може би някой те е потърсил в Гугъл. Може би просто е искал да си отбележи да си купи билет…
— Не вярвам, че е толкова просто.
— Точно както не вярваше, че не съдействам на полицията — казва внимателно той. — Точно както вярваше, че си видяла Франк Дърбан.
— Тогава може и да реагирах пресилено — признавам. — Но сега не реагирам пресилено. Книгата беше оставена там, за да я намеря аз. Ясно е като бял ден — чрез страх ще стана твоя господар. Той иска да се страхувам.
Вземам книгата от ръцете на Патрик и я мятам в другия край на стаята.
— Той е. Трябва да е той. Мъжът, който е направил онези снимки. Той ме следи. Изпраща ми съобщения.
— Искаш ли да отидем в полицията?
— Едва ли ще ме вземат на сериозно, не мислиш ли? Ти сам го каза, това е просто една книга. А и точно сега ти не си най-добрият им приятел.
— Тогава какво?
Замислям се.
— Защо не помоля Хенри да започне да ме охранява? Може да ме придружава, когато отивам или се връщам от репетиции.
Патрик кимва.
— Това е добра идея. Ще направим всичко, което е нужно, за да се чувстваш в безопасност, Клер.
Но не пропускам да забележа как не казва нищо за това, че имам право.
85
По време на следващата репетиция Ейдън обявява на всички:
— Може би сте забелязали, че охранителните ни мерки са засилени и на всички вас са издадени пропуски. Това е така, защото Клер може би има преследвач. Също така ще забележите, че когато излиза от сградата, тя ще бъде придружавана от бодигард. Моля ви да съдействате на новите разпореждания. Те се налагат заради безопасността на всички нас.
Виждам как Лорънс се мръщи в другия край на стаята, докато си рисува нещо по сценария. Представям си какво си мисли. Хайде пак. Кралицата на драмите отново е сред нас.
Майната ти, отговарям му безмълвно.
Дори Хенри е скептичен.
— Преследвачите обикновено правят по-откачени простотии от това да оставят книги наоколо — казва ми той. — По принцип започват с любовни писма. После се ядосват, като не им отговаряш, и увлечението се превръща в гняв.
— Не мисля, че този тип е преследвач в класическия смисъл на думата — казвам аз. — Той е по-скоро ловец, който дебне плячката си.
— Ако е така, защо би рискувал да те подплаши?
— Не знам. Но мисля, че по някакъв начин това е част от плана му. Да ме обърка. Да играе психологически игрички.
— Ако това е всичко, което цели, може би няма от какво да се тревожим.
— Ти не си виждал снимките. Той е убивал и преди. Няма да спре с изпращането на стихотворения. В даден момент ще поиска да ги разиграе на живо.
— Ако това е същият тип. Като стана дума, снощи прекарах малко време в „Некрополис“. Доста красноречиво показах, че нещата в обикновения сайт са твърде леки за мен. Никой не клъвна.
— И това ще се случи — казвам. — „Некрополис“ е ключът към всичко. Сигурна съм.
86
Всички сексуални сцени са обмислени до най-малката подробност, точно както се прави със сценичния бой. Отначало ги репетираме напълно облечени, първо на половин темпо, после на три четвърти, докато не се превърнат в нещо като танцово упражнение или тренировка по гимнастика: по-скоро прецизно, отколкото страстно.
— Ако в някакъв момент изпитате неудобство, просто кажете — обяснява ни Ейдън. — Уважавайте колегите си актьори, както и самите себе си. Няма нищо лошо човек да има лични граници.
Разбира се, аз никога не казвам нищо. Отчасти защото не искам да съм тази, която бави репетициите със задръжките си, и отчасти защото така и не се изправих пред някоя граница, която не бих искала да премина.
— Това са единствените сцени, в които никога, никога не импровизирате — подчертава Ейдън. — Нищо неочаквано в деня на постановката. Доверието е всичко.
Аз имам три такива сцени: онази, в която статуята ми оживява и двете с Жан правим любов; онази, в която Бодлер и аз прекарваме една-единствена нощ заедно; и последната сцена от пиесата — кулминационният финал, който Ейдън накара Патрик да напише допълнително. В тази сцена Ниаша, Лорънс и аз танцуваме валс с три човешки скелета — един танц на смъртта, който постепенно се превръща в нещо като оргия. Скелетите ще бъдат управлявани от кукловоди, скрити в съоръженията над сцената. Първия път, когато опитваме да го изиграем, така се оплитаме, че в крайна сметка това е сцената, върху която работим най-дълго. Едва когато успяваме да се справим с нея, започваме да репетираме останалите.