— Когато копачите искали да се измият, те просто копаели надолу, докато стигнат до подпочвените води. По-чиста е от „Евиан“. И двойно по-древна.
Той изважда един малък сребърен свещник, хавлиена кърпа и бутилка шампанско от раницата.
— Ще се къпем ли? — питам аз, докато пали свещите.
— Да. Но не още. Първо има нещо друго, което искам да ти покажа.
Долавям напрежението в гласа му. Осъзнавам, че това не е просто поредната забележителност. Това е някакъв вид представление, а аз съм публиката. Оставям се да се потопя в мига, да изпразня ума си от всичко друго освен от ритуала, който извършва Патрик.
Оставяме нещата си и тръгваме надолу по все по-тесни коридори, а после стигаме до още стъпала. Продължаваме да слизаме. Вече се намираме в нещо като задънена улица — някаква пещера, голяма колкото параклис, изсечена в скалата, от която се влиза в няколко по-малки помещения. Съвършено тихо е. На светлината на фенерчето виждам още две раници, подпрени на стената.
— Тези за нас ли са? — питам аз.
Той кимва.
— Провизии.
— Това ли подготвяше снощи?
— В известен смисъл.
Той осветява с фенерчето сводестия каменист таван.
— Сега се намираме точно под гроба му. Много се радвам, че си тук, Клер. Това е едно много специално за мен място.
Той влиза в едно странично помещение. Запалва газова лампа и то се изпълва с топла жълта светлина.
— Е, мисля, че е чудесно — казвам, като оглеждам голите стени. — Много хюга.
Няма отговор. След това чувам нещо. Звук, който озадачаващо прилича на стон.
— Патрик?
Няма отговор. Приближавам се до най-отдалеченото помещение.
— Ехо? — казвам предпазливо. — Ехо?
Внезапно, без предупреждение, две ръце изникват от мрака и посягат към краката ми. Ахвам и отскачам назад. Ръцете изчезват обратно в сенките. Но не и преди да видя, че са завързани една за друга с парче плат.
Патрик се появява безшумно зад мен, с газовата лампа в ръка.
— Патрик, какво става?
Той вдига лампата. Осветява жена, млада и тъмнокожа, свита на пода. Краката ѝ са завързани с въже, краят на което е закачен за една желязна халка в стената. Устата ѝ е завързана с друго парче плат.
— За бога — прошепвам аз.
Главата ми се върти. Има само едно възможно обяснение за случващото се в момента, но мозъкът ми отказва да го осмисли и да приеме, че всичко, което вярвах, че знам до този момент, се оказва лъжа.
— Не само Глен Фърман се е запознал с хора със сродни интереси в „Некрополис“ — спокойно казва Патрик. — Това е една учудващо процъфтяваща общност. Интересите ни може да са споделяни от тесен кръг хора, но благодарение на интернет успяхме да се намерим. И понякога си помагаме. Имам приятели в Париж, които с огромно удоволствие приеха да уредят всичко това за мен.
— Коя е тя? — казвам аз, обзета от ужас.
Патрик дори не поглежда към треперещото момиче.
— Казва се Роуз, доколкото ми е известно. Тя не е от значение. Освен за теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя ще ти е първата — просто казва той. — Точно както онова момиче край пътя беше моето.
— О, не — казвам аз, ужасено. — Не може да мислиш…
— Стела се провали на едно подобно изпитание. Разбираш ли, аз я обичах толкова силно. Но щом разбра, тя не успя да ме приеме. Не беше толкова силна, колкото си ти.
— Ти си я убил — прошепвам аз. — Ти си я убил, защото е разбрала.
— Да, аз я убих. Но не заради това — знаех, че е твърде уплашена, за да отиде в полицията. Убих я заради някого, когото срещнах онази нощ. Едно момиче, в един бар. То прочете заедно с мен едно от стихотворенията. А гласът му… Беше съвършен момент — така изпълнен с обещание, с възможности. Тогава разбрах, че Стела трябва да умре.
Той прави крачка напред към мен, приковал светлите си очи в моите.
— Още щом те видях, разбрах, че си необикновена, Клер. Онази, с която бих могъл да споделя всичко. Но сега трябва да го докажеш. Да ми покажеш, че си способна да го направиш.
— Не мога. Патрик, не мога…
— Но ти вече го направи — казва спокойно той. — Уби онова бедно заблудено момче. Ти сама каза — това те е накарало да се почувстваш истинска. Аз ти предлагам отново да изпиташ това чувство. Не можеш да си представиш колко по-завладяващо ще бъде този път.
— Патрик, моля те…
— Сега ще изиграем най-важната игра на доверие — продължава той, сякаш не съм казала нищо. — Ти трябва да я убиеш. И ако не го направиш… Виждаш ли какъв риск поемам, Клер? Може да се наложи да те загубя. Точно както се наложи да загубя Стела.