Хенри смяташе, че всичко това са пълни глупости. Но аз лично бях виждала как болни от грип актьори кихат и подсмърчат в гримьорната, а щом стъпят на сцената, мигновено им минава. Бях виждала как срамежливи интроверти се превръщат в крале и кралици, как грозните стават красиви, а красивите — отблъскващи. Нещо се случва — нещо, което никой не може да обясни. Само за няколко мига се превръщаш в някой друг.
И това е най-хубавото чувство на света.
Тази сутрин Манхатън прилича на снимачна площадка на филм. От решетките на каналите се вдига пара, която е разтопила дупки в снега и мързеливо се кълби на слънцето. Предишната вечер остави немалка пробойна в плика на Хенри, но въпреки това по пътя спирам в една закусвалня и купувам варени гевречета за себе си и за Джес. Когато излизам, виждам няколко хлапета, които играят отвън, като се замерват със снежни топки, при което грабвам една шепа сняг и се присъединявам към тях. Не мога да се отърся от мислите си: „Еха. Ето ме тук, в Ню Йорк, в самия Ню Йорк, участвам в сцена, която изглежда точно като излязла от някой филм, и на всичко отгоре уча в едно от най-добрите училища по актьорско майсторство в света. Явно сценарият все пак има щастлив край“.
Само при мен ли е така — да се чувствам така, сякаш постоянно наблюдавам себе си във филма на собствения си живот? Когато задавам този въпрос на приятелите си, повечето твърдят, че при тях не се случва. Но сигурно лъжат. Каква друга причина би имал човек да стане актьор, ако не за да режисира реалността?
Дори сега, след като си спомних, че сцената, която разигравам наум — онази с боя със снежни топки в Ню Йорк, всъщност е от ужасно слабия филм със заглавие „Елф“.
Докато си отключвам вратата, дочувам гласове от стаята на Джес. Говори по скайп с приятеля си Алън, който снима някаква реклама в Европа. Вземам един бърз душ, оглеждам сакото, за да се уверя, че по него няма видими щети, и почуквам на вратата ѝ.
— Закуска, наем и госпожица Дона Карън — казвам ведро. — Някакви рецензии?
Първото, което Джес прави всяка сутрин, е да провери дали някой е написал нещо за нея в блоговете в интернет. Сега поклаща глава.
— Нищо. Но агентът ми изпрати имейл. Уредил е пробна среща с някакъв продуцент, който гледал представлението снощи.
— Това е чудесно — казвам, като се опитвам да не звуча твърде завистливо.
— Как мина твоята нощ? — Внимава тонът ѝ да е неутрален. — Опитах се да те намеря към два часа, но беше тръгнала.
— О, беше добре.
Тя въздъхва.
— Глупости, Клер. Било е безчувствен безсмислен секс с напълно непознат.
— Това също — отвръщам безгрижно.
— Понякога се тревожа за теб.
— Защо? Винаги нося презервативи.
— Говоря за безопасен живот. Не за безопасен секс. Както много добре знаеш.
Вдигам рамене. Нямам намерение да водя с Джес разговор за особеностите на романтичния ми живот или за липсата на такъв. В крайна сметка тя си има семейство, а хората със семейства не могат да разберат.
Слагам сакото на закачалка и преравям чекмеджето на Джес, за да открия чисто бельо. Пръстите ми напипват нещо на дъното: нещо малко, твърдо и тежко.
Изваждам го. Пистолет. Истински пистолет.
— За бога, Джес — казвам слисано. — Какво, по дяволите, е това?
Тя се засмива.
— Баща ми ме накара да го купя. Нали знаеш, за всеки случай. Големият лош град и разни такива.
— И ти се тревожиш за мен? — казвам невярващо.
Насочвам пистолета към отражението си в нейното огледало.
— Време е да се запиташ, отрепко5 — дали този цвят ти отива?
— Внимавай. Мисля, че е зареден.
— Опа.
Предпазливо връщам пистолета на мястото му и изваждам един червен клин „Алая“.
— От друга страна — добавя тя, — може да ми се наложи да застрелям някой, който непрекъснато ми краде дрехите.
— В плика има триста и петдесет долара. Е, поне триста и двайсет.
— Всъщност това е още нещо, за което баща ми се тревожи.
Джес го казва небрежно, но долавям напрежението в гласа ѝ.
— Така ли? — отвръщам също толкова безгрижно.
— В момента си търси нова работа, така че не получава заплата, а този апартамент му е нещо като пенсионен фонд. Спомена, че иска да те помоля да се изнесеш.