Выбрать главу

101

Призлява ми. Била съм толкова глупава. Мислех, че Патрик ме е довел тук, за да ми предложи да се омъжа за него. Но през цялото това време той ме е водил да убия някого.

— Патрик, не мога — повтарям.

Но една мъничка ужасна част в мен вече си мисли: Мога ли?

— Можеш, любов моя. Можеш. Знам на какво си способна. — Гласът му е нисък и спокоен, хипнотизиращ. — Наблюдавал съм те. Изпробвал съм те.

— Патрик… Имам нужда от време да го обмисля. Моля те!

Той се замисля за миг. След това се обръща към момичето и ѝ казва нещо на френски. Ужасените ѝ очи се разширяват. Отчаяно, тя кима с глава.

— Добре.

Той изважда нож, срязва въжето и я освобождава от стената, като оставя ръцете ѝ завързани. След това слага ножа на няколко крачки от нея.

— Току-що ѝ казах, че ако иска да се измъкне жива оттук, единственият начин е да те убие — заявява той. — Сега, Клер, наистина нямаш избор.

Роуз започва да се промъква към ножа.

— Знаеш ли, има едно стихотворение на Бодлер за точно същата главоблъсканица.

Патрик изважда пистолет от една от раниците и ми го подава.

— Той описва една менажерия, зоопарк, в който живеят всевъзможни грехове. И задава гатанка: кое е чудовището, по-ужасно дори от всички тези тук? Отговорът е ти, читателят, който може да се наслаждава на ужасите в това стихотворение, без дори да се налага да цапа ръцете си с кръв.

— Не вземай ножа, Роуз — казвам отчаяно.

Тя сякаш не ме чува. Дори не знам дали разбира английски.

— Е, сега ще трябва да изцапаш ръцете си с кръв — казва ми Патрик.

Роуз се поколебава, после се спуска към ножа, като драска с нокти по пода, докато се опитва да го вдигне със завързаните си ръце.

Неохотно вземам пистолета.

— Добре — поема си дъх Патрик. — Сега, любов моя. Направи го сега.

Да убиеш или да бъдеш убит. Всичко става нереално ясно, като в сън. Дори не мога да започна да осмислям чувствата — отвращение, ужас, отричане — които бушуват в мен.

Има и нещо друго: едно страховито прозрение, че винаги съм чакала този миг да настъпи. Някъде дълбоко в себе си винаги съм знаела.

Аз исках това.

102

Всяко дете в системата за приемна грижа е там по различна причина. На някои родителите са алкохолици или наркомани. Някои са сираци. Други са били пренебрегвани или малтретирани.

Преди казвах на хората, че съм сирак. Но не беше вярно. Родителите ми бяха преминавали през нещо, което хората наричат „труден период“. Някои скандали продължаваха по цяла нощ. Веднъж баща ми просто влезе в моята стая и ме събуди, за да ми крещи някакви неща за майка ми — искаше да знам, че е курва, искаше да знам истината за тази така наречена светица, която си мисли, че е толкова по-добра от мен. Помня как я видях зад него, докато се опитваше да го издърпа от мен; как той се извъртя с протегната ръка, така безгрижно, сякаш разпръсва семена. Как ръката му улучи лицето ѝ и тя полетя към пода. Като малка това движение ми се стори леко като танц.

Веднъж той изпочупи всички мебели в дневната и я преби до безсъзнание с един от краката на масата. Тя отново и отново го изхвърляше на улицата, но той всеки път се връщаше и винаги опяваше едно и също: това е моята къща, моята дъщеря и ти няма да ме лишиш от тях.

Докато се караха, се криех под леглото.

И точно там ме намери той, онази нощ.

— Излез, Клер — каза. — Мама се е ударила.

— Сега трябва да тръгвам — каза, когато седнах на леглото. — Остави мама да си почине, чу ли? Мама има нужда от сън, за да оздравее. А на сутринта ще можеш ли да се облечеш и да отидеш на училище? Ако някой те попита, не им казвай, че мама лежи в леглото. Просто кажи, че е добре. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да се престориш? Заради мен?

Аз кимнах.

— Да, татко.

— Добро момиче. Обичам те. Ти обичаш ли ме?

— Обичам те от тук до небето — казах.

По време на процеса ми обясниха, че може да свидетелствам чрез видеозапис или зад параван, но аз не пожелах. Исках да ме види как разказвам пред всички нещата, които дотогава трябваше да пазя в тайна.

Съдията ми каза, че съм една от най-смелите свидетелки, които някога са говорили в съдебната му зала.

След това осъди баща ми на доживотен затвор за убийство. Никога не отидох да го видя в затвора, нито веднъж.

103

ИНТЕРИОР. КАТАКОМБИ, ПАРИЖ — НОЩ