АЗ
Сега ще си тръгна. А ти няма да мърдаш от мястото си.
Започвам да крача назад, като се опитвам да изглеждам напълно уверена в себе си. Докато се отдалечавам, той изръмжава:
ПРОДУЦЕНТ
Пожелавам ти успех в тази индустрия, кучко. Шибана откачалка!
Успявам да запазя самообладание, докато изляза на улицата. После се сривам и побягвам, препъвайки се, далеч оттам, като плача и треперя. Съмненията се блъскат едно в друго в главата ми: Как може да съм толкова глупава? Аз ли направих нещо? Дали по време на прослушването по някакъв начин съм създала впечатлението за жена, която би се съгласила на подобно нещо?
Дали го предизвиках по някакъв начин?
„Името ми е Клер Райт и нямам проблем с частичната голота“… Спомням си как се усмихнах, докато го произнасях. Там ли беше грешката ми? Дали не съм прозвучала иронично? Дали не съм прозвучала непрофесионално?
И макар една друга част от мен, разумната част, да се опитва да ме увери: Не, той е гнусно копеле. Няма право дори да си го мисли. Той е виновният, не ти, знам, че този дебат ще продължи да се вихри в ума ми в продължение на часове.
А и, гнусно копеле или не, дали не бях ли реагирала пресилено? Нямаше ли един семпъл и достоен отказ да свърши също толкова добра работа — може би дори да доведе до извинение, до ползотворна дискусия на тема бъдещи предложения за работа?
Пожелавам ти успех в тази индустрия, кучко…
Изтръпвам при мисълта за последствията, за които намеква това изречение. Дали сега ще наговори кастинг директорите срещу мен? Дали ще каже на приятелите си, че нося само неприятности? Английската ми репутация може лесно да прекоси океана и е достатъчно да се сдуши с няколко подмятания и клюки оттук, за да сложи край на втория ми шанс.
За бога, не трябваше ли просто да направя онова, което искаше?
До апартамента на Джес има около четирийсет пресечки. Вървя пеша по целия път, потънала в самосъжаления и обвинения. Не мога да си позволя да взема метрото, а не успях да си намеря работа дори като полугола кифла, без да си навлека неприятности.
По улиците вече няма сняг, но все още е влажно и студено. Усещам как топлите сълзи по бузите ми стават ледени и отново се стоплят, когато от очите ми се стичат нови.
Намирам се на по-малко от сто метра от апартамента на Джес, когато телефонът ми иззвънява. Поглеждам екрана, преди да отговоря.
ХЕНРИ
Здрасти, Клер. Свободна ли си тази вечер?
Поглеждам с копнеж нагоре към жилищната сграда. Всичко, което искам, е да се завия в леглото и да плача. Но трябва да помисля за парите, които дължа на бащата на Джес.
АЗ
Май да.
ХЕНРИ
Имам ангажимент за теб. Но клиентката иска да се срещнете предварително.
АЗ
Защо?
ХЕНРИ
Кой знае? Може би иска да се увери, че съпругът ѝ ще си падне по теб. Което съм сигурен, че ще се случи.
АЗ
Ами… добре тогава.
ХЕНРИ
Колко най-бързо можеш да дойдеш? Отседнала е в хотел „Лексингтън“. Попитай на рецепцията за апартамент „Терасата“.
8
Вече се бях издокарала за срещата с продуцента, затова след двайсет минути съм в хотел „Лексингтън“. Влизам в дамската тоалетна във фоайето, слагам си отново грим и правя няколко дихателни упражнения, за да дойда на себе си. Време е за начало на представлението.
После се качвам с асансьора право на шестия етаж. Почуквам на вратата на апартамента и Хенри ме пуска да вляза. Напред-назад покрай прозорците нервно крачи жена на около трийсет и пет. Ким Новак в „Световъртеж“, казвам си, докато я оглеждам: елегантност, перли, красива прическа, сравнително късата ѝ руса коса е безупречно оформена по начин, който не се среща често в днешно време. В сравнение с нея се чувствам като дете, което е тършувало в сандък с костюми.
Отначало решавам, че е стиснала в ръцете си молитвена броеница, но след това виждам, че това, което премята между пръстите си, е просто ключодържател. Изглежда разтревожена, което не е необичайно. За много от клиентките на Хенри моментът, в който най-сетне ще узнаят какво всъщност представлява съпругът им, е най-труден.