— Ти се усмихваш — казва той, като мълчаливо оставя да се подразбере, но аз — не.
— Добре. Сега давайте нататък — казва Пол.
— Ти се усмихваш — казва обвинително Скот.
— Не е вярно!
— За какво си мислиш тогава?
— Мислех си за онзи път, когато се търкаляхме заедно в снега.
— Това беше последният момент, нали? Последният момент, в който бяхме щастливи.
— Отлично — прекъсва ни Пол.
От другите студенти се разнасят кратки аплодисменти.
— Само помнете — казва Пол на групата, — че най-важното е какво ви подава актьорът срещу вас. Един грам емоция струва колкото килограм думи.
На отворената врата на репетиционната зала се почуква. На прага стои един от администраторите, заедно с жена в полицейска униформа.
— Търся Клер Райт — казва тя.
Мамка му.
— Аз съм — казвам и се усмихвам. — С какво мога да съм полезна?
12
Полицайката ме завежда в централното полицейско управление на Ню Йорк, където ме оставя да чакам в малка задушна стаичка на осмия етаж. Питах я за какво става въпрос, но тя не пожела да отговори, каза само, че са ѝ наредили да ме доведе тук и че всичко ще се изясни съвсем скоро. Или „всеки момент“, както се изрази тя.
Сигурно е във връзка с онзи продуцент, мисля си нервно. Сигурно е подал жалба. Каквото и да се случи сега, няма да е хубаво. Знам, че законите за огнестрелните оръжия тук са много по-либерални, но не мисля, че може просто да ги размахваш в лицето на хората.
В някакъв момент в стаята влиза едър мъж в цивилно облекло и се представя като детектив Франк Дърбан. Аз скачам отривисто на крака и се здрависвам с него, в опит да направя добро впечатление. Детектив Дърбан изглежда леко учуден, но посочва към по-младия мъж с обръсната глава, който влиза след него с купчина документи в ръка.
— А това е детектив Дейвис.
— Трябва ли ми адвокат? — питам разтревожено.
— Зависи. Какво си направила? — казва Дърбан.
Засмивам се, защото го каза приятелски, като на шега, но забелязвам, че ми дава малко време да отговоря, преди да добави:
— Клер, не си арестувана и към теб няма повдигнати обвинения. Просто искаме да ти зададем няколко въпроса. Във връзка със Стела Фоглър.
— Кой?
След това си спомням. Значи все пак не е заради продуцента.
— Разбирам, че от време на време работиш за една адвокатска кантора на име „Кър Адлър“ — добавя Дърбан, докато сядаме. — Така ли е?
— Да, така е.
— Разкажи ми малко повече за това.
За миг обмислям дали да не излъжа — за тази работа може и да не е нужно членство в профсъюза, но съм почти сигурна, че е в разрез с условията на визата ми — но след като очевидно вече знаят доста неща, правя онова, което детектив Дърбан иска от мен. Разказвам им всичко: за Марси, за работата като примамка, за камерата, скрита в дамската ми чанта. След известно време Дейвис избутва документите си на една страна и започва да си води бележки.
— Имаше ли нещо необичайно в ангажимента за госпожа Фоглър? — пита Дърбан. — Нещо различно от обикновено?
— Ами… искаха да се срещна с нея предварително. Това не се случва всеки път.
— Защо?
Вдигам рамене.
— Хенри каза, че искала да види как изглеждам. Да прецени дали съм подходяща.
— И как ти се стори тя, когато се срещнахте?
Замислям се и си спомням как Стела Фоглър крачеше напред-назад край прозореца.
— Ами… изнервена.
— Може ли да бъдеш малко по-конкретна?
Бавно казвам:
— Сякаш беше уплашена или нещо такова.
Двамата мъже не се поглеждат, но ясно усещам как се напрягат и започват да слушат по-внимателно.
— Госпожа Фоглър добре ли е? — добавям аз.
— Просто ни кажи какво се случи, Клер — казва детектив Дърбан. — В какъв смисъл уплашена?
Разказвам им за Стела, после за това как подходих със съпруга ѝ в бара. Когато стигам до момента, в който Патрик ми даде стихосбирката и си тръгна, детектив Дърбан ме прекъсва.
— Мислиш ли, че се е досетил какво се случва?
— Не виждам как би могъл.
— Добре. А госпожа Фоглър? Как реагира тя, когато ѝ каза как е минало? Беше ли доволна? Спокойна?
— Не точно.
Повтарям онова, което ми каза, как искала да изкопчи нещо срещу него. Сега звучи някак по-зловещо. От настоятелния начин, по който тези двамата ме разпитват, оставам с впечатлението, че нещата не вървят на добре.
— Патрик и Стела добре ли са? Случило ли се е нещо? — питам аз, но те отново не отговарят на въпроса ми.