— Къде ще живея?
— Катрин иска да е някое място, което повече отговаря на историята около миналото ти. Наехме интериорен дизайнер, който да се погрижи за декора.
— Интериорен дизайнер? Явно се издигам в обществото.
Събуждам Джес и преравям гардероба ѝ за животоспасяващи запаси. Франк ми е проглушил ушите с настоявания, че трябва да пазя всичко в пълна тайна, затова тя знае само, че ще правя нещо за полицията. Дадох ѝ парите от Катрин и ѝ казах да не се свързва с мен и ако ме види на улицата, да не ме заговаря.
— Пази се — казва тревожно тя. — Не позволявай на тези хора да те побъркат.
— Няма.
Докато тършувам из бельото ѝ, виждам пистолета, който проблясва сред дантелите и памучните материи. Само за миг се изкушавам да я попитам дали може да го взема.
Но не може, разбира се. Така или иначе Франк и неговият екип ще бъдат до мен. Те винаги ще са наблизо и ще слушат какво се случва.
— Разбий ги — казва Джес, скача от леглото и ме прегръща силно.
Аз също я прегръщам и внезапно откривам, че нямам никакво желание да я пусна.
Франк настоява да занесе сака ми до колата. Отиваме на север, към източната част на Харлем. Достатъчно евтино, за да може човек като мен да си позволи да живее там, но на съвсем кратко разстояние от работното място на Патрик — Колумбийския университет.
Спираме пред една запусната кооперация от шейсетте години на миналия век. Франк ми казва, че в някои части от квартала в последно време са започнали да се заселват по-заможни хора.
Не и в тази част.
Апартаментът е абсолютна дупка. Покрай стените са подредени черни свещи, а над тях са окачени животински черепи и разкъсани хевиметъл плакати. В един ъгъл е облегната очукана бас китара. Стаята вони на застоял дим от канабис.
— Господи — казвам, като се оглеждам. — Сериозно ли?
— Струваше ни доста пари, за да направим това място да изглежда толкова зле — спокойно отговаря Франк.
Той взема един череп, върху който е закрепена свещ.
— Може би малко е прекалила.
Забелязвам в ъгъла аквариум. Край стъклото пълзи нещо сребристосиво.
— Това змия ли е?
Франк кимва.
— Очевидно това е нещо, което човек като теб би имал.
Въздъхвам и посягам да взема сака си.
— Искам само да ти кажа, Клер, че целият апартамент е оборудван с видеокамери. Ще включваме системата само когато се наложи. Но понякога ще трябва да я изпробваме. В банята ще можеш да имаш малко лично пространство. Навсякъде другаде имай едно наум, че може да те записват.
— А ти къде ще бъдеш?
— В апартамента точно под твоя.
— Госпожа Дърбан няма ли да има против, че не си вкъщи?
— Няма госпожа Дърбан — казва троснато той. — Или по-точно има, но сега живее с някакъв тип, който прави дизайнерски сватбени торти.
— Съжалявам да го чуя, Франк. Това…
— А това е твоят скрит микрофон — прекъсва ме той, като ми подава едно грозно колие с голяма висулка на дупки. — Носи го винаги, когато не си в апартамента. В него има и геолокатор, така че можем да те проследяваме.
— Моля те, ще ми помогнеш ли? — казвам смирено, като се обръщам с гръб към него, за да го закопчае.
Чувам дишането му, дрезгавината в дробовете на този едър мъж, докато пръстите му се боричкат с мъничката закопчалка. Когато е готов, той отстъпва назад.
— И трябва да си избереш кодова дума. Нещо, което обикновено не би използвала.
— Какво ще кажеш за… Константинопол?
— Защо точно това?
Вдигам рамене.
— Това е място, където винаги си мечтаех да избягам като малка. Струваше ми се, че звучи екзотично.
Той кимва.
— Константинопол… Добре. Но не я използвай, ако не си сигурна. В мига, в който кажеш тази дума, ще нахлуем и ще го заловим. След това няма връщане назад.
Усещам тежестта на колието върху гърдите си. Внезапно изпитвам страх. Аз съм просто една актриса. Исках да съм на сцената и хората да ми ръкопляскат. Как се забърках в това?
Но тогава се сещам за зелената карта, която ме очаква, щом всичко приключи. Това е просто работа. Работа с различни правила от онези, с които обикновено си свикнала, така е. Но са същите умения, същият процес.
— Опитай се да не се тревожиш — казва тихо Франк, сякаш прочел мислите ми. — И се опитай да не мислиш твърде много за лошите неща. Помни, ние ще бъдем наблизо. Най-големият ни приоритет е твоята безопасност.
И накрая последният детайл.
— Това наистина ли ще свърши работа? — пита Франк, докато ножиците на фризьора проблясват пред очите ми. — Да я направим да прилича повече на съпругата му?