— Какво пиеш? — пита той, докато небрежно сяда до мен и прави знак с ръка на бармана.
— Всъщност няма да останем тук. Ще отидем другаде. В друг бар.
Той се намръщва.
— Тогава защо не се срещнахме там?
— Защото не е място, на което може да се уговориш да се срещнеш с някого. Ще тръгваме ли?
Не му обяснявам нищо повече, преди почти да стигнем там. Едно от последните такива места от едно време, каза ми Катрин — от времето, когато клубовете като „Шахтата“ и „Гробницата“ са били заведения, заради които Ню Йорк е бил синоним на сексуална разкрепостеност.
Най-сетне спирам.
— Ето го.
Няма табела, само звънец. Слизаме по няколко стъпала и влизаме във фоайе, където има само една жена, застанала зад малка катедра, и врата със завеса. Жената ме поглежда отвисоко над обиците на носа си. Това не ми харесва особено — все пак съм облечена с чисто ново сако „Прада“, купено с втората ми заплата.
След като приключваме с формалностите около членството, подписваме копие от правилата и влизаме през вратата, разбирам защо не беше впечатлена. На това място „Прада“ не значи кой знае какво.
Всъщност тук нищо, направено от плат, не значи кой знае какво. Предпочитаните материи са кожа, ПВЦ, гума и стреч фолио. О, и плът. Тук много обичат плът. Особено ако е продупчена, надписана или татуирана.
Ирационално, първата ми мисъл е следната: Как, по дяволите, ще се приберат вкъщи в този вид?
Покрай нас минава един мъж. Облечен е с кожени панталони и нищо друго и държи верига. Веригата води до една обица, пробила зърното на зашеметяващо красива млада жена. Върху гърдите ѝ с маркер е написана думата РОБ.
Оглеждам се наоколо и виждам кожени маски, ремъци, странни приспособления за запушване на устата с топки за голф. Друг мъж носи качулка, която покрива цялото му лице — има само една тръбичка, през която да диша. През тълпата пулсира музика, така дълбоко и басово, че я усещам в слънчевия си сплит.
На повдигнат подиум двама мъже се редуват да бият с плоска дървена лопатка една жена, завързана за някаква рамка. Малка групичка хора са се събрали да гледат. Стената зад рамката е отрупана с инструменти, грижливо окачени върху кукички като в дърводелска работилница: намотани въжета и кожени каиши, белезници и клампи, камшици със сложна изработка и бастуни в стил „Чарли Чаплин“.
Патрик и аз наблюдаваме известно време. В един момент, по предварително уговорен сигнал, мъжете спират. Единият от тях кара жената да целуне лопатката, докато другият я развързва. Хората се разпръскват, като някои се насочват към по-тъмните странични стаички.
— Какво искаш да правим сега? — казвам на Патрик. Налага се да надвикам музиката.
— Да намерим място, където сервират алкохол — казва той. — За предпочитане хубаво бургундско. И за предпочитане да е някъде, където ще можем да се чуваме, докато си говорим.
— И така, какво мислиш? Честно?
— Честно? — Патрик ме изучава над ръба на чашата си. — Предполагам, че да се озова на подобно място беше леко изненадващо за мен. След това бях заинтригуван. И накрая трябваше да се сдържам да не се разсмея.
— Да се разсмееш? — повтарям объркано.
Той вдига рамене и се усмихва.
— Всичко това е толкова сериозно, нали? И в същото време — абсурдно. Всички тези смешни правила за позволение и кодови думи. Всъщност е точно толкова опасно, колкото да се повозиш на въртележка в „Дисниленд“.
— О!
— Но наистина оценявам искреността, с която сподели копнежите си с мен, Клер — добавя той. — Дори игрите на подчинение и контрол да не са ми по вкуса, мога да оценя защо се харесват на други.
— Как така не са ти по вкуса? — казвам аз. — Ти написа онези фантазии…
Той поклаща глава.
— Аз съм преводач на чуждите думи — аз преписвам. Мога да се превъплътя в стила на Бодлер или Пруст, или дори на някое порно романче. За мен няма разлика. Всъщност половината от удоволствието е да вляза в нов образ — да се промъкна в ума на друг човек. Което не означава, че това е истинската ми същност.
— Значи не се… — намръщвам се аз. — Значи не се възбуждаш от садо-мазо?
— Само доколкото това доставя удоволствие на партньорката ми. Лично аз не се интересувам толкова от подобни неща.
— Тогава защо изобщо се съгласи да ми напишеш онези фантазии?
Той се усмихва.
— Защото ти ме помоли да го направя. А аз много исках да ти направя подарък, който ще оцениш. Освен това ми харесва да знам какво всъщност искат хората. Отдавам го на това, че съм сирак.