Защото няма нищо, което да бъде открито.
Тази мисъл ме поразява като гръмотевица.
Патрик е невинен.
Не го казвам на глас. Отчасти, защото знам, че Катрин ще ми обясни как не ми е работата да правя подобни преценки. Но също така, защото, докато я пазя за себе си, това е моята тайна — нещо, което да прегръщам в мислите си, за да се успокоя.
Така, както бих искала да прегърна Патрик.
Питам се какво ще накара Катрин и Франк да осъзнаят, че той не е техният човек. И какво ще направят, когато този момент най-сетне настъпи. Дали просто ще изчезнат от неговия живот и ще очакват от мен и аз да направя същото?
Давам си сметка, че не искам този ден да идва. Поне не още.
А дали има шанс нещата да не се случат по този начин? Дали би било възможно един ден Патрик и аз да бъдем… дори не смея да произнеса думите наум.
Дали той и аз бихме могли да сме заедно?
Изглежда почти невъзможно. Но от друга страна, нищо в тази смахната ситуация не се случва според нормалната човешка логика.
Франк и Катрин си тръгват, като продължават да се джафкат. Но аз не мога да се отпусна. В апартамента изпитвам клаустрофобия. Оглеждам целия този гръндж и мръсотия и си давам сметка колко кичозно е всичко, колко банално. Като декор в някаква ужасна студентска постановка — от онези моноспектакли, в които актрисата преиграва през цялото време и крещи на публиката.
Аз не съм такава. И Патрик не е такъв.
Змията, която явно е нощно животно, се гъне в сложен възел по стъклото на аквариума си. Нямам никаква представа дали е мъжка, или женска, но открих, че от известно време я наричам Катрин.
Имам нужда от чист въздух.
След като така или иначе съм се издокарала, отивам в някакъв клуб, просто заради физическото освобождение, което идва, щом стъпя на дансинга и оставя музиката да завладее тялото ми. До аварийния изход има някакъв дилър, който ми дава две хапчета на цената на едно, нали е през седмицата.
В три часа сутринта тялото ми е уморено, но умът ми продължава да бръмчи. Тогава се сещам за бар „Харли“ — онзи с висящите от тавана мотоциклети. И за Брайън, австралийският барман с кърпата за чаши, напъхана в дънките, който приключва работа в три.
И наистина, когато пристигам там, той тъкмо затваря. Не отнема много флиртуване, преди да ме покани у тях.
Но по някаква причина тази вечер цялото преживяване от секса с нов човек не ми носи обичайното опиянение. Вместо да ме кара да се чувствам опасна и дръзка, тази вечер просто ми изглежда безсмислено.
Защото, колкото и Брайън да ми казва, че съм красива или невероятна, или плашеща, или щура, човекът, от когото наистина искам да чуя тези неща, не е тук.
35
Връщам се в апартамента малко преди обед. Очите ми смъдят, а устата ми сякаш е направена от онези неща, в които се подреждат цветя за украса. Влизам и веднага спирам на място, не мога да повярвам на очите си.
През нощта апартаментът е бил преобразен. Стените са боядисани в нежен кремав цвят. Животинските черепи и декорите от магазини за втора употреба са се изпарили. На тяхно място има шведски мебели, дивани от „Уест Елм“, ярки турски килими. Китарата и усилвателят са изчезнали, заменени от висококачествени тонколони „Сонос“, които нашепват класическа музика. Вместо рок плакати по стените има принтове в рамки от избелено дърво. Върху стъклена масичка за кафе е подредена купчина книги с репродукции на Джорджия О’Киф и Тулуз-Лотрек.
И сякаш с някаква вълшебна пръчка змията се е превърнала в черна котка на рижави петна, която мързеливо ме наблюдава от дивана.
— Казва се Аугуста — съобщава ми Катрин, когато влиза от другата стая и ме вижда как я галя зад ушите.
— Наистина ли?
— Какво — да не би според теб и котката да се нуждае от агентурен псевдоним? Разбира се, че се казва Аугуста. Ти къде беше?
— Имах нужда от малко време за себе си.
Посочвам новия декор.
— Каква е причината за всичко това?
Катрин ме поглежда с присвити устни. За миг си мисля, че ще ми се развика, но тя просто казва:
— Ако обичаш, за в бъдеще гледай винаги да носиш колието. Трябва да можем да проверяваме дали си добре.
— Микрофонът нямаше да е удачен избор за снощи, повярвай ми. Освен ако не искаш детектив Дърбан да получи инфаркт.
Тя не обръща внимание на думите ми.
— А отговорът на въпроса ти е, че мислех върху нещо, което ти каза. За Vénus Noire и Vénus Blanche. Може би трябва да приличаш повече на Бялата Венера — чистата, елегантна красавица, която той осквернява във фантазиите си.