— Еха — казвам аз. — Това е доста голяма промяна в образа. Трябва да го обмисля добре, за да…
— Е, нямаш много време за мислене. Патрик има два билета за представлението в „Дъ Буут“ довечера.
— За „Хеда Габлер“? — питам учудено. Това е представление, което умирам да гледам. Просто е невъзможно да си намериш билети.
Тя кимва.
— Ще те вземе в седем — има съобщение на гласовата ти поща. Дотогава, гледай да си починеш. Честно казано, Клер, изглеждаш ужасно.
36
Моят апартамент му харесва. Казва ми, че точно така си го е представял. Непретенциозно, но с безупречен вкус.
Извинявам се за леката миризма на латекс и обяснявам, че току-що съм правила ремонт.
Отиваме до театъра с такси и минаваме покрай табелите РАЗПРОДАДЕНО и опашката от хора, които чакат на гишето за върнати билети. Чудя се как, за бога, е успял да се сдобие с тези билети. Но разбира се, той е богат. Стела е била от заможно семейство. И понеже не са били разведени, когато е умряла, Патрик е наследил всичко до последния цент.
Франк ми каза, че това била една от първите причини да се усъмнят в него. Но като се замисли човек, няма никаква логика. Патрик няма вина, че съпругата му е била богата. А онова, в което Катрин подозира Патрик, няма абсолютно никаква връзка с парите.
Отново не мога да спра да мисля за Катрин и за това, че Патрик се е превърнал във фиксидея за нея. Ако това беше пиеса, желанието ѝ да го разобличи щеше да е нейната линия в сюжета, двигателят на психическия ѝ живот, както Станиславски описва непреодолимата вътрешна нужда на героя, онова, което го кара да допуска фатални грешки.
Само се надявам, че в този случай тя ще осъзнае грешката си, преди да е станало твърде късно.
Дръж се професионално, казвам си аз. Това е просто театър. Просто една роля.
Но дори докато го мисля, си давам сметка, че вече не е вярно. Ако изобщо някога е било.
Патрик обожава театъра. Това става очевидно още преди да се настаним на местата си. Той сякаш се изпълва с живот, попива обстановката, присъствието на другите зрители, трепетното очакване.
Илюзията винаги го е привличала, казва ми той — идеята, че едно нещо може да представлява друго.
— Мечтая някой ден да напиша моя собствена пиеса за Бодлер и двете Венери — казва ми, докато чакаме пиесата да започне. — Струва ми се идеална за театъра. Не театър като този, разбира се — ще трябва да е някое експериментално място, където хората са подготвени да гледат нещо наистина провокативно.
— Как би я написал?
Той се замисля.
— Вероятно бих я изградил около процеса срещу Бодлер — когато са забранили Les Fleurs du mal заради сквернословие. Обожавам хубавите драматични екранизации на съдебни процеси.
— Аз също.
— Наистина ли? — поглежда ме косо той. — Кой е най-добрият филм за съдебен процес?
— Това е лесно. И не е „Дванайсет разгневени мъже“ — нищо че е режисиран от Сидни Лъмет. А…
— „Присъдата“ — довършва одобрително той. — По сценарий на Дейвид Мамет.
Кимвам в знак на потвърждение.
— Но най-любимият ми жанр в киното са филмите ноар. Особено американски ноар. Има един филм, който се казва „Лора“ — в главната роля е Джийн Тиърни…
— Сигурно съм го гледал сто пъти. Помниш ли онзи момент, в който…
Докато чакаме светлините да угаснат и си говорим за филми и пиеси, които и двамата харесваме, на мен ми хрумва, че тази вечер вероятно се нарежда сред най-хубавите срещи, на които съм била. Стига да не мисля за микрофона и за слушателите, разбира се.
И не го правя. Или поне героинята ми не го прави. Героинята ми си изкарва страхотно.
Първото действие от пиесата се оказва дори по-добро, отколкото се бях надявала. Виждам себе си в Хелда — една жена, която прави всевъзможни привидно налудничави неща просто защото е отегчена от всекидневието, като постепенно затъва все повече и повече, докато накрая животът ѝ излиза извън релси. Актьорската игра е толкова добра, че по време на антракта дори нямам желание да говоря. Искам да остана потопена в света на Ибсен, докато не дойде време за второто действие.
Доловил настроението ми, Патрик казва:
— Ще отида да ни донеса нещо за пиене. Няма нужда да си говорим.
Докато го чакам да се върне, чувам зад себе си как един глас казва язвително: „Разбира се, цялото това преиграване винаги върши работа за пред публиката. Те толкова и разбират, горкичките. О, здравей, Клер.“.