— В коя съдба?
— В онази, която казва, че няма значение какво е направил всеки от нас, за да стигне дотук. Че е просто нещо, което е трябвало да се случи. Сега сме тук. Само това има значение. Защото винаги е било писано да стане така.
Той поклаща глава, като продължава да се усмихва.
— Не вярвам в този тип съдба, не. Само в случайността. На която, разбира се, ще бъда вечно благодарен за това, че ни събра.
По-късно двамата лежим на пода, преплетени един в друг, и пием вино сред разхвърляните си дрехи.
— Клер… Има нещо, което трябва да ти кажа — казва тихо той. — Нещо важно… Помниш ли, че онзи ден си говорихме за Стела?
Неволно замръзвам. После на помощ идват всички онези упражнения за отпускане и съсредоточаване.
— Да? — казвам възможно най-небрежно.
Той докосва с любопитство зърното ми, стисва го нежно, започва да го върти наляво и надясно, сякаш е радио, чиято желана честота така и не може да улови.
— Ако смъртта на Стела ме научи на нещо, то е да изпитвам ужас от тайните.
О, не.
— Ти имаш ли някаква тайна, Патрик?
Казвам го на него, но и на микрофона в дамската ми чанта, само на метри от нас.
— Да — казва той. — Само една. Нещо, което изпитвам нужда да ти призная.
Начинът, по който го казва — така сериозно и колебливо — ми подсказва, че е нещо голямо, нещо наистина значително. Дори изглежда притеснен. А Патрик никога не е притеснен.
Дали все пак Катрин не е права? Дали аз не съм заблудената?
Чакам, точно както съм научена. Най-ефективният помощник в разпитите е мълчанието. Сърцето ми се блъска в гръдния кош. Сигурно го усеща с върховете на пръстите си.
— Мисля, че започвам да се влюбвам в теб — казва той.
43
— Днес ще отработим две от най-важните умения в репертоара на един актьор — сензорната памет и емоционалната памет. През годините емоционалната памет се е сдобила с почти мистична слава в нашата професия. Но всъщност тя не е нищо повече от умението да използваш миналото си, като си припомниш дадено чувство или събитие и го събудиш в себе си, за да придадеш истинност на ролята, която в момента играеш. Нека ви дам един пример, за да ви покажа защо имаме нужда от нея.
Пол избира Леон — висок, длъгнест студент, родом от Средния запад, и го кара да изиграе, че си е изгубил портфейла. Всички гледаме как Леон — който не е сред най-талантливите в групата — започва да имитира, че си опипва джобовете, после изглежда разтревожен, след това става все по-обезумял и накрая едва не си скубе косите.
— Добре — казва накрая Пол. — Сега да опитаме нещо друго. Леон, когато преди часа си закачи якето, аз наистина ти взех портфейла и го скрих някъде в тази стая. Няма да ти го върна. Трябва да го намериш.
Леон примигва.
— В портфейла е картата ми за метрото.
— Знам — казва Пол. — Има и около осемдесет долара. И снимка на приятелката ти. И кредитните ти карти. По-добре започвай да го търсиш.
— Мамка му — казва невярващо Леон.
Видимо раздразнен, той се приближава до масите в края на стаята и започва да рови в чантите ни, като изсипва съдържанието на всяка на пода, преди да се насочи към следващата. Вратът му е обагрен с наситен гневен червен цвят.
Постепенно Леон осъзнава, че няма да го намери на някое очевидно място, и започва да търси по-систематично. От време на време се обръща и стрелва Пол с враждебен поглед.
— Добре — казва Пол. — Достатъчно.
Той бърка в джоба си и изважда портфейла на Леон.
— Заповядай.
— Какво, по дяволи… — започва Леон.
Пол не му обръща внимание.
— Няма нужда да казвам в кой от двата случая актьорската игра беше по-истинска — обръща се той към нас. — Но защо? На първо място, разбира се, защото едва когато въображението ни наистина повярва, че ситуацията е истинска, истината може да бъде предадена на публиката. Но има и нещо повече. Втория път всички ние почувствахме, че Леон има цел, конкретна умисъл, която от своя страна беше обвързана с емоция. Той знаеше, че ако не намери портфейла си, ще трябва да се прибира пеша. И всички вие успяхте да доловите гнева му от факта, че го манипулирам, просто за да илюстрирам нещо пред класа.
Няколко души се засмяха.
— Майната ти — изръмжава Леон.
Настъпва опасно мълчание. Пол се обръща към него.
— Какво каза?
Сега и лицето на Леон е червено.
— Майната ти. И майната им на шибаните ти психологически игрички. Правиш го само за да се почувстваш велик. Имаш си любимци и само им повтаряш колко са страхотни. Като нея. — Той ме посочва с пръст. — Останалите можеше и да ни няма.