Выбрать главу

— Клер? Съгласна ли си с това, което казва Катрин?

Неохотно насочвам вниманието си обратно към тях.

— С какво дали съм съгласна?

Катрин въздъхва.

— Както знаеш, имах някои резерви относно посоката, в която сме поели. Но сега, след като вече сме тук, можем да обсъдим как най-добре да се възползваме от тази очевидно интензивна връзка, която се заформя.

— По какъв начин?

— Мисля, че трябва да променим цялостната си стратегия. Ако Патрик е убиец, това донякъде е така, защото се чувства предаден от жените. Предлагам ти също да го предадеш.

— Искаш да кажеш… да го оставя да ме хване с друг? — казвам невярващо аз.

— Защо не? Ако е толкова хлътнал по теб, колкото изглежда, това ще го ядоса. Един обикновен мъж би изразил гнева си с думи. Ако е убиец, може би ще го направи чрез насилие.

— За бога, Катрин. Това е много рискована стратегия — казва Франк.

Тя свива рамене.

— Имаш ли по-добро предложение?

— Няма да го направя — казвам без колебание.

— Ти си актрисата — казва Катрин. — Не тази, която пише сценария.

— Ако причиним това на Патрик… — започвам, но спирам. Той ще ме намрази, иска ми се да кажа. Той никога повече няма да ми има доверие.

Но разбира се, Катрин точно затова го предлага.

Най-сетне съм открила мъж, с когото не искам да играя игрички. И ето че предстои да направя точно това.

В главата си чувам гласа на Пол. Неслучайно говорим за това, че трябва да се свържеш с чувствата си — най-добрите актьори носят дълбоко в себе си едно спокойствие, един мир. Една цялост…

Оставям чашата с вода и се изправям на крака.

— Аз бях дотук — казвам тихо.

— Ти беше какво? — намръщва се Франк.

— Повече няма да участвам.

— О, за бога — казва Катрин. — Клер, престани да се надуваш и седни.

— Говоря сериозно. Стига толкова. Съжалявам.

Катрин поглежда Франк.

— Детектив? — казва тя.

В този момент си давам сметка, че са обсъждали подобни непредвидени обстоятелства, че са се подготвили; че сега Франк би трябвало да каже или да направи нещо, с което да ме спре.

Но той не го прави. Вместо това мъчително казва:

— Добре, Клер, щом така искаш.

— Кажи ѝ, Франк — настоява Катрин. — Или аз ще го направя.

— Какво да ми каже?

— Ако се откажеш, ще те качат на първия самолет обратно за Великобритания.

Гледам я втренчено.

— Ти подписа договора — добавя тя.

— Но не прочетох договора. Ти не ми даде достатъчно време.

Катрин свива рамене.

— Не можехме да поемем риска да се откажеш по средата — казва извинително Франк.

— И все още не можем — добавя Катрин. — Това не е свършило, докато аз не кажа.

В погледа ѝ към мен се чете точно толкова загриженост и състрадание, колкото към някой лабораторен плъх.

— А сега може ли да се върнем към работата?

45

— Днес си мълчалива, Клер.

Патрик се връща в леглото с бутилка вино и две чаши.

— Всичко наред ли е? — добавя той.

— Разбира се.

Аз се надигам да седна и се усмихвам.

— Само съм малко… замислена, това е всичко.

Той също се усмихва.

— Кажи ми тогава за какво си мислиш.

Въздъхвам.

— Иска ми се да можех.

Не мога да спра да разигравам в главата си яростния скандал между мен, Катрин и Франк, който се разрази, след като разбрах какво би се случило, ако откажа да участвам в операцията. Крещях, молих, ридах дори; без никакъв успех.

Аз съм в капан. Просто една марионетка, зомби. Повтарям техните реплики като папагал, правя техните движения.

Как изобщо се стигна дотук?

Вече си давам сметка, че Катрин няма да спре, докато не получи нещо, което може да използва като доказателство срещу Патрик. Колкото и незначително да е то, колкото и да е двусмислено, тя ще се възползва от нещо, което той рано или късно ще каже или ще направи, и ще го вкара в затвора.

Дори ако е породено от разбираемия гняв на един сирак, предаден от жената, която обича. Жената, за която си е мислел, че също безусловно го обича.

— Мислех, че можем да си доверим един на друг дори най-ужасните неща, които се случват в главата ни — казва нежно Патрик. — Повярвай ми, Клер. Нищо, което ми кажеш сега, не може да промени чувствата ми към теб.

Почакай само докато разбереш какво ти е намислила Катрин, казвам си.

Но след това ми хрумва: Ами ако наистина му кажа?

Идеята е толкова налудничава и в същото време толкова великолепно проста, че едва не ахвам на глас.