ПАТРИК
Мисля, че започвам да се влюбвам в теб.
ПАТРИК
Мисля, че започвам да се влюбвам в теб.
ПАТРИК
Мисля, че започвам да се влюбвам в теб.
Изпивам по-голямата част от бутилката, преди да си дам сметка, че Джес сигурно е заминала някъде. И в крайна сметка няма къде другаде да отида освен обратно в апартамента, в който ме сложиха Франк и Катрин — апартамента, пълен с камери, микрофони и лъжи.
Там също няма никого. Но знам, че в крайна сметка ще ме намерят. Разпердушинвам всичко, изтръгвам кабелите от скривалищата им, изскубвам миниатюрните камери зад огледалата, изпочупвам мебелите от „Уест Елм“ и разкъсвам книгите с репродукции на Джорджия О’Киф. Вдигам крак над стъклената масичка за кафе и го стоварвам отгоре ѝ. Първия път на плота се появява облак от пропукани снежинки. При втория избухва желаната експлозия от парченца стъкло.
И после — нищо. Само празно, глухо отчаяние. Ще ме арестуват, мисля си. Край с Патрик. Край с уроците по актьорско майсторство.
Точно както предишния път с „Врява“. Не, по-зле е. Изтощена се свличам сред бъркотията на пода.
В най-добрия случай ще ме депортират. Обратно в Англия.
С мечтата ми — с моя втори шанс — е свършено.
Вземам парче стъкло.
Искала да му покаже, че не е било просто актьорска игра.
Допирам стъклото до китката си. Здравей, стари приятелю.
Парещата болка е опияняваща. Тя ми говори: Ти беше права. Не те, ти. Ти беше невероятна. Беше истинска.
Прокарвам го нагоре по китката си — толкова лесно, като да отвориш пакет с ядки.
За удар на сърцето — нищо. После кръвта нетърпеливо руква, шурва на талази. Еуфория и ужас с грохот се блъскат в ума ми.
Може би сега ще осъзнаят какво са сторили.
А и да не го направят, на кого му пука?
Майната им.
Прорязвам отново, прокарвам острия ръб по ръката си като цигулар с лък.
Последният ми поклон. Благодаря ви и лека нощ.
Представлението свърши, приятели. Беше чудесно да сме заедно.
Един последен разрез със стъклото. Зрението ми се замъглява като приближаващ насреща ми тунел, като угасващ прожектор и главата пада върху гърдите ми.
Моля, завеса. Моля, аплодисменти.
Моля, забвение.
Финал.
49
Котката си проправя път между изпочупените стъкла с жално мяукане. Чува се трясък от ритници по вратата. Тя се тресе и вибрира под силните удари. На петия ритник рязко се откача от пантите си.
Нахлува Франк Дърбан.
ФРАНК
Господи!
Клер лежи в безсъзнание сред локва кръв. Той изтичва при нея…
ФРАНК
Клер! Клер, събуди се! По дяволите!
Той изважда радиостанцията си и натиска копчето като обезумял.
50
— Не е имало опасност за живота ѝ — казва пренебрежително Катрин. — Срязала е само едната си китка. Типична мелодраматична проява.
— Щеше да умре, ако не я бях открил — казва остро Франк. — Все още е в спешното отделение.
Той се обръща към Патрик Фоглър.
— Ще изпратим човек да махне останалите камери.
Патрик оглежда апартамента си.
— Всичките ли? Искаш да кажеш, че… това беше всичко? Край? Ще повдигнете ли обвинение срещу нея?
Франк поклаща глава.
— Без самопризнание не разполагаме с нищо, което да оправдава повдигане на обвинение. Съжалявам, Патрик.
— Но състоянието ѝ ще бъде оценено в охранявано психиатрично заведение — добавя Катрин. — Най-вероятно ще могат да я задържат там, докато имиграционните служби уредят връщането ѝ във Великобритания.
Патрик кимва.
— А какво мислите вие? Честно? Тя ли е убила Стела?
Следва дълго мълчание.
— Честно казано — признава Катрин, — според мен никога няма да разберем. И не съм сигурна, че някога изобщо щяхме да го узнаем, колкото и дълго да я бяхме наблюдавали. Мисля, че за Клер Райт реалността е такава, каквато тя иска да бъде.
51
„Грийнридж“. Психиатричен център за постоянно настаняване на трийсет километра северно от града. През десетте месеца, прекарани в Америка, почти не съм излизала от Манхатън. Нищо от опита ми в тази страна не ме е подготвило за сблъсъка с мизерията в тукашните държавни здравни учреждения.
Отделението, в което съм настанена, е оборудвано с електронни ключалки. На теория се грижат за сигурността ни, докато оценяват състоянието ни. На практика сме затворници. Имаше някакво разглеждане на делото ми в съда, но прецениха, че не съм в състояние да присъствам на него, а предоставеният ми от щата адвокат просто подаде някакво заявление, в което се казваше, че представлявам заплаха за самата себе си, а може би и за другите. Такава е процедурата явно. Един пациент — огромен чернокож мъж, когото санитарите наричат Месото, е закопчан с белезници към леглото си по двайсет и четири часа на ден. Останалите се придвижват свободно, доколкото им е възможно, макар че и те се препъват нагоре-надолу по излъсканите коридори, сякаш носят невидими метални окови на краката си, и си мърморят на някакви жаргони, които не разбирам. Всички изглеждат перманентно замаяни от каквито там лекарства са им предписани.