Навън е жега и прозорците не се отварят. Мъжете сред пациентите се разхождат голи до кръста и дори персоналът не носи нищо под престилките. Нощем нищо не разделя мъжете и жените освен един коридор. През първата си нощ тук чух писъците на една жена надолу по коридора, някой я беше нападнал. Персоналът отведе мъжа, но два часа по-късно той отново се озова при нея.
Психиатърът, който отговаря за мен, се казва доктор Андрю Банър. Той е млад и по кожата му личат признаците на хронично преработване. Първия път, когато се виждам с него, дълго време проверява рефлексите ми.
— Страдаш ли от някаква форма на физически стрес или нараняване? — пита ме.
— Вече ви казах какво се случи. — По някаква причина зъбите ми тракат. — Беше полицейска операция — работех заедно с полицията. Заведоха ме в един апартамент, пълен с камери. Но не ми казаха, че и навсякъде другаде има камери. Защото всъщност аз бях тази, която наблюдаваха.
Спирам, когато осъзнавам колко превъзбудено звучи гласът ми.
— Някаква автомобилна катастрофа? Или уличен грабеж? — продължава Банър, като светва в очите ми с малко фенерче.
— Не — отвръщам и прехапвам устни, за да им попреча да се движат.
— Някакви нервни състояния? Епилепсия? Хипогликемични кризи? Маниакални епизоди? Депресия, мисли за проява на насилие?
— Не. — Поглеждам надолу към ръката си, вече е превързана. — Искам да кажа, с изключение на това.
— Случва ли ти се да чуваш гласове, които не съществуват наистина?
— По-скоро не.
Той изключва фенерчето.
— По-скоро не?
— Понякога си представям, че съм във филм. Наблюдавам се отстрани как играя.
Той си записва нещо.
— Вземала ли си някакви хапчета без рецепта през последните дванайсет месеца?
— Само екстази. Но не много често.
— Аха.
Записва си още нещо.
— Вижте — казвам и ми се струва, че го правя за пети път. — Беше във връзка с убийството на Стела Фоглър, онова, което се случи през февруари. От полицията ме подмамиха да се срещна с някаква психоложка, която ми направи куп тестове.
— Какви тестове?
Опитвам се да си спомня, но лекарствата, които са ми дали, замъгляват паметта ми.
— Предимно разговаряхме. За това какво е да израснеш с приемни родители. Мисля, че по някакъв начин това беше част от психологическия ѝ портрет. Цялата измишльотина в стила на онази приказка за момиченцето, което отива да живее при мечките в гората.
Той си записва и това.
— Вярвате ли ми?
Долавям отчаянието в гласа си.
— Разбира се.
— Наистина ли? — питам с облекчение. — Благодаря ви. За момент дори на мен ми прозвуча налудничаво.
Докато продължава да пише, той казва:
— Неотдавна имах пациент, който мислеше, че в стомаха му расте дърво. Спомняше си как е изял една ябълка заедно със семките и беше решил, че са покълнали в него. Страдаше от мъчителни стомашни спазми. Веднага щом му дадохме лекарство, спазмите спряха. Беше се убедил, че лекарството е отрова и че дървото е умряло.
— Но пак е бил луд — казвам аз, неразбиращо.
— Клер, това е дума, която предпочитаме да не използваме тук. Всеки от нас живее в собствена реалност.
Доктор Банър поглежда към лаптопа си.
— Малко като в компютърна мрежа. Различните машини в мрежата работят с различен софтуер. Понякога се получават бъгове. Един вид, проблеми със съвместимостта. Хората от техническата поддръжка трябва да ги оправят. Разбираш ли какво ти казвам?
— Не съвсем.
— Нека се изразя по следния начин. В твоята система има известен химичен дисбаланс, който трябва да бъде коригиран.
— Какво означава коригиран?
Оказва се, че означава да приемам ударни дози пимозид, проверин и иклимитол — лекарства, за които ме уверява, че имат малко странични ефекти, но аз усещам как притъпяват мисловния ми процес и обвиват ума ми в лепкав химичен сироп. Освен това от тях постоянно съм гладна. Прекарвам дните си в стаята с телевизора, където летаргично очаквам санитарите да дойдат с поредната порция храна, пълна с въглехидрати. По време на една консултация допускам грешката да кажа на Банър, че страхът от останалите пациенти ми пречи да спя, така че в допълнение към другите лекарства, той ми предписва и сънотворни. Както всички лекарства тук, след като веднъж са предписани, нямаш избор дали да ги пиеш. Санитарите стоят над теб и проверяват дали си ги глътнал. Точно като в „Луди години“, но без Упи Голдбърг.