— Хората няма ли да очакват да отменим постановката? — пита Патрик.
— Не мисля. Рядко се случва актьор да умре по време на репетиции, но не е нечувано. Всички знаят, че шоуто трябва да продължи.
А ти знаеш, че подобна реклама ще увеличи продажбата на билети — мисля си цинично аз.
— Ще направим изявление — добавя Ейдън. — Скърбим за една скъпа приятелка и един великолепен талант. Внезапната загуба на Ниаша е ужасна трагедия и тя горчиво ще ни липсва. И още утре ще съберем всички, за да подновим репетициите. Фейт ще има нужда от усилена подготовка.
— Той изглежда забележително спокоен в цялата тази ситуация — казва Патрик, след като Ейдън си тръгва.
— Това му е работата. Сега трупата ще има нужда от човек, на когото да разчита.
— А ти? Ти добре ли си?
Поколебавам се.
— Може ли да ти кажа нещо ужасно?
— Разбира се.
— Когато чух новината — казвам бавно аз, — когато Ейдън ни каза… първата ми реакция беше шок. Бях ужасена. И ми стана толкова тъжно за бедната Ниаша. Но след това се почувствах…
— Продължавай — казва Патрик.
— Една съвсем, съвсем мъничка част в мен се почувства разочарована. Защото това е окончателното доказателство, нали? Доказателството, че Катрин е грешала през цялото време. Най-вероятно Стела също е станала жертва на този убиец, точно като всички онези момичета. Макар една част от мен да се надяваше… — замлъквам. — Все още донякъде се надявах, че си бил ти. Че пазиш тази ужасна тайна, която някой ден ще споделиш с мен.
Той ме поглежда втрещено.
— Не говориш сериозно!?
— Искаше да опознаеш истинската ми същност. Шокиран ли си?
— Но това не е твоята истинска същност, нали? — бавно казва той. — Това е тя — Аполони. Твоята героиня. Отново си се потопила твърде много в…
Поклащам глава.
— Аз създадох образа ѝ спрямо собствения си характер — знаеш това. Винаги съм била такава, Патрик. Просто ми отне дълго време да ти се доверя достатъчно, за да се разкрия пред теб. Може и да ми се иска да изпитвам повече емпатия или съчувствие, или разни такива неща, но истината е, че просто не съм такава. Отдай го на факта, че като малка никой не ме е искал, или на склонността ми да изпадам в крайности, или на каквото решиш, но аз не съм като останалите хора. Просто не съм.
93
Подновяваме репетициите на следващия ден. Фейт се отнася достатъчно професионално и не променя образа, който Ниаша е създала: запазва всичко както си е, дори прави същите паузи, същите движения и застава на същите места, така че на останалите да не ни се налага да започваме отначало. Ниаша едва ли не отново е сред нас. Това само показва колко талантлива е Фейт, мисля си аз. Точно както винаги казват: днешните дубльори са утрешните звезди.
На няколко пъти дори се улавям, че погрешка я наричам Ниаша. Лорънс остро ме поправя.
От всички в трупата само Лорънс дава интервюта за медиите, като им разказва колко много се е възхищавал на Ниаша. Замислям се дали да не издам на някой блогър, че самата тя го е смятала за палячо, но не го правя. Умът ми е зает с достатъчно неща, а така или иначе интернет вече гъмжи от теории за смъртта ѝ.
След усилени двудневни репетиции само пет дни преди премиерата цялата продукция се премества от студиото за репетиции в самия театър. Декорите, които до този момент са представлявали цветни лепенки по пода на студиото, изведнъж се превръщат в реалност. Освен репетиции на самите сцени, сега правим проби на костюмите, технически проверки и сверяване на осветлението. Предварителната продажба на билети явно върви отлично. Първите две седмици вече са разпродадени. Но все пак кой би могъл да устои на представление за живота на Бодлер, в което вече е било извършено убийство?
Дали са ми собствена гримьорна — тясна прашна стаичка в лабиринта зад сцената, която щеше да е за Ниаша, ако не беше мъртва. Вътре има тоалетка, умивалник, огледала и дори една мъничка кушетка. Страшно ми харесва. Всеки път, щом вляза вътре, спирам и вдишвам миризмата. Боя за декори, сценичен прах и проядено от молци кадифе. Ароматът на приказното кралство.
Гримьорната ми скоро започва да се изпълва с цветя. От Патрик, от Ейдън, от Джес, от Марси.
Но не и от Лорънс, отбелязвам си аз.
И тогава пристига букет, който мигновено приковава вниманието ми. Черни рози с дълги дръжки, увити в конус от хартия, върху която е отпечатана емблемата на един от най-скъпите цветарски магазини в Манхатън. Когато я развивам с разтуптяно сърце, букетът се разпада. Цветовете са унищожени; отрязани от стъблата, които са разкъсани на парчета.