На картичката е напечатано:
Мигновено разпознавам цитата. От „На оная, що е твърде весела“. Едно от стихотворенията, които Бодлер е изпратил на Аполони Сабатие. Стихотворението, което по-късно е било забранено заради сквернословие; онова, в което той описва как иска да я убие.
94
— Вече не можеш да мислиш, че си въобразявам — казвам на Патрик. — Той ми показва, че все още не е приключило. Че Ниаша не е била последната му цел.
Патрик се намръщва.
— Ще се обадя в цветарския магазин.
Когато прекъсва връзката, на лицето му е изписана тревога.
— Казват, че когато са излезли от магазина, цветята са били цели. Но са ги доставили до анонимна пощенска кутия, а не в театъра. Онзи, който ти ги е донесъл, трябва да ги е нарязал, преди да ги остави.
— В цветарския магазин разполагаха ли с някакво име?
Той поклаща глава.
— Поръчката е била онлайн. Платена чрез „Пейпал“.
— Значи не съм се държала параноично.
Патрик се заема да отвори бутилка червено вино. Докато ми подава чашата, внимателно казва:
— Не си се държала параноично, не. Но има и други възможни обяснения, освен някой преследвач, нали?
— Например? — казвам изумено аз.
— Някой да си е направил шега.
— Моля…? — започвам, но той ме прекъсва.
— Лорънс например. Сигурно е видял колко си се изплашила, след като получи предишния букет. Може би това е неговото отмъщение заради номера, който му спретна.
— Което напълно пренебрегва факта, че не той ми изпрати първия букет. И все още не знае, че съм направила онзи видеозапис.
— Тогава Ейдън. Режисьорите са известни с това, че обичат да стряскат актрисите, с които работят, нали? — Той се поколебава. — Особено актриси, които според тях не могат да се справят с ролята. Хичкок е правил такива неща с Типи Хедрен…
— Не е Ейдън, Патрик. Не е той. Той не искаше да ми даде ролята, но от мига, в който го направи, се държи изключително професионално.
Избутвам чашата настрани, без да отпия от виното.
— Клер… — колебливо казва Патрик.
— Да?
— Трябва да те попитам — казва тихо той. — Ти сама ли си изпрати тези цветя?
— Сигурно се шегуваш — казвам невярващо аз.
— Бих го разбрал. — Той поглежда в чашата си. — Ако това е бил начин да се вживееш в ролята. Да почувстваш онова, което Аполони сигурно е изпитвала, когато Бодлер ѝ е изпращал онези стихотворения. Но ако си била ти, трябва да ми кажеш.
— Не може наистина да си мислиш, че бих направила подобно нещо.
— Знам, че си способна на невероятни неща. Знам как се вживяваш в ролите си. Това е едно от нещата, които обичам в теб. Просто искам да знам колко далеч би стигнала.
— Не съм си изпращала цветята сама, Патрик.
Все пак посягам към чашата си и отпивам голяма глътка.
— Той е. Той го прави.
Същата вечер се обаждам на Джес, за да я помоля за една услуга.
95
— Най-сетне успях да вляза в сайта — казва ми Хенри, докато вървим към театъра на следващата сутрин. — Скритата част на „Некрополис“.
— И? Откри ли нещо?
На ъгъла на Сто и шестнайсета улица, точно преди да стане „Колидж Уок“, има вестникарски павилион. Спирам и купувам новия брой на „Таймс“, за да видя дали има някакви новини около Ниаша. Прелиствам го набързо. Изглежда, няма. Само още спекулации. Пиесата също се споменава на няколко места. Госпожица Ниъри си е партнирала на сцената с актьора Лорънс Писано, както и с една многообещаваща британска актриса на име Клер Райт. Това е първият път, в който някой ме описва с думата „многообещаваща“.
Хенри поклаща глава.
— Сайтът работи на взаимен принцип — ако не качиш нещо, нямаш право да видиш снимките, които можеш да свалиш.
— О! — казвам разочаровано. Бях толкова сигурна, че там се крие отговорът на всичко.
— Но успях да прочета наименованията на снимките, налични в списъка.
Нещо в начина, по който казва това, ме кара да го погледна.
— И как ни помага?
— Най-скорошната се казваше „Призракът“.
— Това е Ниаша — казвам мигновено. — Трябва да е тя.
Почти ми се завива свят при мисълта, че съм се оказала права.
— Клер, има още нещо.
Той се поколебава.
— Имаше още едно име, но снимката все още не беше качена. Там пишеше: „Очаквайте скоро: Разголеното ми сърце“.