Той ме наблюдава.
Което, на пръв поглед, ми се струва непрофесионално. Но може би просто иска да види как изглеждам, за да прецени как да ме гримира. Не бива да се поддавам на параноята.
Сядам. Заедно оглеждаме критично лицето ми в огледалото.
— Ако можеш да направиш нещо за това… — казвам аз, като посочвам една пъпка високо на челото си.
Макар да са минали десет седмици, откакто спрях да пия хапчетата на доктор Банър, по кожата ми продължават да избиват пъпки.
— Няма проблем — казва той, като хваща главата ми с ръце и започва да я върти наляво и надясно. Под тънките бели гумени ръкавици пръстите му са студени. — Когато приключа с теб, ще си най-красивият труп, който някога са виждали в този театър.
Трепвам. Не мога да се отърся от спомена за Ниаша.
— Реално погледнато, аз съм статуя. И то само в една сцена.
Глен посяга надолу към куфарчето си и отваря нов ред с отделения, от които избира подходящ фондьотен.
— Пиесата страшно ми хареса, между другото. Точно хванах техническата проверка. Всички бяха добри, но ти беше жестока.
— Благодаря — казвам скромно.
Той умело нанася фондьотена по челото ми и с малки кръгови движения закрива пъпката.
— Честно казано, доста си падам по Шарл Бодлер.
Произнася името му по същия начин като Патрик, с френски акцент. Бодлеър.
Глен спира да ме гримира и като ме поглежда в огледалото, замечтано цитира:
Поглеждам надолу към ръката си. Кожата ми е настръхнала.
— Каза го много добре.
— Благодаря ти… Знаеш ли как завършва?
Поклащам глава.
— Патрик е експертът по Бодлер, не аз. По-добре да си поговориш с него.
Макар да подозирам, че дори на Патрик не би му се понравил интересът на този супер фен.
— О, Патрик. Преводачът. — Глен размахва фондьотена към отражението ми в огледалото, сякаш се заканва с пръст. — За истинските познавачи неговите преводи понякога изглеждат твърде свободни. Но си признавам, че този не е такъв. По-скоро прилича на приспивна песен, нали? Приспивна песен за смъртта.
Без да откъсва поглед от моя, той продължава:
Всичко е в погледа.
Онази нотка на задоволство, когато Глен произнесе думата триумфално. Защо? Каква причина има той за триумф?
Протяга ръка надолу, за да остави фондьотена в куфарчето си. Тогава виждам, че на дъното е пълно със стоманени инструменти: скалпели, игли и грозни разкривени куки, които щяха да изглеждат повече на мястото си в зъболекарски кабинет.
Внезапно мозайката се подрежда в главата ми.
Снимките. Цветята. Стихотворенията.
Разголеното ми сърце.
Не Хенри. Не Патрик. Все пак не е някой, когото познавам. А този миловиден непознат с грижливо подстриганата коса и грейналата усмивка.
— Може ли да ми подадеш сценария? — казвам аз. — Ето го там.
— Разбира се.
Той се обръща, за да го вземе. В този миг скачам на крака. Но столът се преобръща на пода и главата на гримьора рязко се завърта обратно към мен. Той посяга към нещо в куфарчето си и изважда скалпел.
Отскачам назад, но гримьорната е тясна и аз се препъвам в кушетката. Зад гърба ми е стената. Няма къде да отида.
Докато се хвърля към мен, на лицето му е изписано истинско щастие. Като на дете в увеселителен парк.
Посягам надолу и се опитвам да напипам пистолета на Джес под матрака на кушетката. Решавам, че когато го види, той ще спре. Но той не го прави. И сега имам само част от секундата, за да взема решение. Част от секундата, която продължава цяла вечност.
Не мисли. Действай.
И аз го правя.
97
Затвориха театъра. Дори онези, които винаги казват, че шоуто трябва да продължи, не могат да пренебрегнат практическите обстоятелства около присъствието на екип от полицейски следователи и съдебни експерти на място, на което е извършено убийство. Освен това последваха и многобройните въпроси на органите на реда.
Бях нарушила няколко закона, разбира се. Дори в Америка чужденците нямат право да носят пистолет без разрешително. Но фактът, че бях стреляла при самоотбрана, даде на адвоката на Патрик някакъв аргумент в полза на защитата ми.