Пълното име на нападателя ми беше Глен Фърман. Беше стажант в погребално бюро и по тази причина знаеше достатъчно за грима, че да успее да се представи за гримьор и фризьор. Освен това беше обсебен на тема Les Fleurs du mal. В апартамента му откриха десетина екземпляра от книгата, плътно осеяни с бележки.
В гримьорското му куфарче имаше дигитален фотоапарат, настроен да качва снимки директно в „Некрополис“.
Когато от полицията приключиха с разпитите си, вече бе започнал новият ден. Изтощена, отидох в студиото за репетиции, при останалите от екипа, които решаваха как да процедираме от тук нататък: дали да се опитаме да поставим пиесата някъде другаде, или да я отменим.
Според Лорънс трябваше да я отменим.
— Ако се замислите — изтъкна той, — основният въпрос, който се задава в пиесата, е по време на делото на Бодлер, когато прокурорът го пита: ами ако дори един човек се вдъхнови от вашите стихотворения и извърши злодеяние? Каква отговорност носите тогава? — Той огледа всички присъстващи. — Ами ако постановката доведе до появата на още някой психопат като Фърман? Ще успеем ли да живеем в мир със себе си след това?
— Клер? — каза тихо Ейдън и се обърна към мен. Изглеждаше изморен. — Ти как мислиш? Всичко това се отрази най-много на теб.
За момент не отговорих. По някаква причина внезапно ме връхлетя ярък спомен от деня, в който за пръв път пристигнах в дома на Гари и Джули. Бяха ме изхвърлили от предишния приемен дом само след няколко седмици и всичко, което притежавах, беше в чували за боклук. Защото, макар социалните служби винаги да имаха пари, за да ме закарат с такси от един приемен дом в друг, никога нямаха достатъчно пари за куфари. Въпреки че като дете правех предимно това — да пътувам и да се местя.
Помня как вдигнах един от чувалите за боклук и си дадох сметка, че ако можеха, социалните служби щяха да сложат и мен в такъв чувал и да ме изхвърлят на бунището. Защото за тях бях точно това. Боклук.
— Мисля, че трябва да я поставим — отвърнах на Ейдън. — Никога повече няма да ни се удаде подобна възможност. Поне не и на мен.
Виждах как ме гледат. Сякаш съм някакво чудовище. Но истината бе, че бях права. А Лорънс просто беше наговорил някакви изтъркани фрази, които сигурно беше прочел в Туитър.
Ейдън реши да гласуваме. Аз бях единствената, която искаше да продължим.
Патрик ме заведе вкъщи. И тогава се сринах, започна да ми се повдига, започнах да плача и да преживявам убийството отново и отново в ума си. Защото, както се оказа, единственото, което не показват истински във филмите, е смъртта. Едно човешко същество не спира дотам да се хване за улученото място и да застине неподвижно, докато действието се развива около него. Тялото не иска да умре. То не се отказва дълго, много дълго, след като осъзнаеш, че ще се наложи. Тялото кърви и се гърчи, и се опитва да си поеме дъх. Тялото се бори — дори по-усилено от медицинския екип от линейката, който бърза към него, за да го спаси. Тялото отказва да приеме неизбежното.
Но кой да помисли, че старикът имал в себе си толкоз кръв!17
Веднъж казах тези думи на сцената, когато бях на шестнайсет. Тогава нямах представа какво означават в действителност, макар хората да казваха, че съм изиграла ролята си блестящо.
От всички образи, които се въртят безспирно в ума ми, има един, от който не мога да се отърся. И това не е първият път, когато стрелях по Глен, защото това почти не го забави. А вторият път, когато натиснах спусъка и той се свлече на колене пред мен. Устните му помръднаха — опитваше се да каже нещо, но моят куршум беше пробил дробовете му и гласът му нямаше достатъчно налягане, за да изрече думите: излезе просто едно празно съскане, като въздух, който излиза от балон.
Така се чувствам и аз сега — празна, куха, сякаш в мен не е останало нищо.
98
— Ще отидем в Европа. Бих искал да ти покажа Париж.
Всичко, което искам сега, е да спя, но не мога.
— Забравяш, че аз съм от Европа. Когато бях на четиринайсет, ходих на училищна екскурзия в Париж. Двете с едно момиче избягахме от групата, за да търсим травестити в Булонския лес.
— Това е различно. — Патрик нежно гали косите ми. — Ще ти покажа къде ходех аз като студент. Когато за първи път открих Бодлер. Ще ни се отрази добре да заминем. Там ще можем да си поговорим наистина. Има нещо, което искам да те попитам. Но не искам да го правя тук.
17
Думи на лейди Макбет от едноименната пиеса на Шекспир в превод на Валери Петров. — Бел.р.