Нещо в начина, по който го казва, ме кара да мисля, че няма просто да си бъбрим. Но това е хубаво. Една от последиците от смъртта на Глен Фърман е тази, че двамата с Патрик най-сетне не таим подозрения един към друг.
Освен това мисля, че се досещам какво иска да ме попита Патрик в Града на любовта.
— Ами… това наистина звучи добре.
Ръката му продължава да гали косите ми.
— Как се почувства, Клер?
Не се преструвам, че не разбирам какво има предвид.
— Честно ли?
— Честно.
— Първо се почувствах горда. Горда, че реагирах толкова бързо. Това е заради игрите на импровизации на Пол, предполагам — да действаш тук и сега, вместо да спреш и да обмислиш ситуацията. Казах си… — Поглеждам нагоре към лицето на Патрик и сякаш се срамувам да му кажа това, но вече знам, че той ме обича заради мен самата, че мога да му доверя най-ужасните неща, които минават през ума ми. — Натиснах спусъка и си казах: Изиграх го добре.
— А след това?
— След това бях ужасена — едновременно от стореното и от собствената си реакция. Но това не продължи дълго. После се почувствах… — Отново спирам и се чудя дали наистина мога да кажа това на друг човек.
— Да? — подканя ме нежно той.
— Почувствах се истинска — казвам аз. — След като убих Глен Фърман, се почувствах толкова истинска, колкото не съм се чувствала никога преди.
Да бъдеш искрен с човек, на когото имаш доверие. Няма друго подобно чувство на света.
99
Пет дни по-късно летим за Париж.
— Има нещо, което искам да ти кажа — започва Патрик, докато шофира към летището.
Нещо в сдържаността му, в начина, по който не откъсва очи от пътя, ми подсказва, че това нещо сигурно е важно.
— Да? — казвам аз, когато той не продължава веднага.
— Преди много време, когато бях в университета, имах приятелка. Беше красива и интелигентна и аз боготворях земята под краката ѝ. Или поне си мислех, че е така.
Той спира, за да събере мислите си.
— Тогава, една вечер, видях едно момиче. Стоеше там, край пътя. Проститутка. Нещо ме накара да я повикам… Получих прозрение. Изведнъж можех да направя всички неща, които се спотайваха в ума ми. И тя откликна. Всичко, за което си бях мечтал… успяваше да ме накара да копнея дори за повече. Бях обсебен от нея.
Минаваме през някакъв тунел и натриевите прожектори отгоре шарят по лицето му. Той сякаш не ги забелязва, вперил поглед някъде много назад в миналото.
— Продължавай — казвам тихо.
— Една вечер нещата отидоха твърде далеч. Стана случайно. Тя знаеше какъв риск поемаме. Просто… извади лош късмет.
Ръцете му са приковани към волана и поддържа скоростта непроменлива, но виждам как напрежението стяга раменете му.
— Тя умря — казва той.
Не мога да говоря. Свържи се с чувствата си, обичаше да казва Пол. Но ако не знаеш какво чувстваш? Ако всичко това е просто непосилно?
— Казвам ти това сега — добавя Патрик, — защото, когато стигнем там, не искам да има тайни между нас. И защото имаш избор. В куфара ми, при двата билета за Париж има и еднопосочен билет за Лондон. Ако искаш, може да се качиш на самолета и да се върнеш обратно към предишния си живот. Или можеш да останеш с мен. Ти решаваш, Клер. Но преди да решиш, помни, че те обичам.
Излизаме от тунела. Дълго време гледам навън през прозореца, към безкрайния градски пейзаж, който препуска край нас.
АЗ
Искам да остана с теб.
И му се усмихвам, щастлива. Защото се оказва, че единственото по-хубаво от това да споделиш най-мрачните си тайни е човекът, когото обичаш, да сподели своите с теб.
100
Патрик ни е запазил стая в мъничък хотел, недалеч от Триумфалната арка — закътано местенце, потънало в елегантността на осемнайсети век. Разопаковам багажа и след това се отпускам в голямата бяла вана, докато той е навън.
Когато се връща, отказва да ми каже къде е бил.
— Подготвях някои неща — казва тайнствено той, когато се опитвам да го накарам да ми отговори.
Струва ми се, че в джоба му има нещо издуто, което прилича на кутийка за пръстен, и не задавам повече въпроси.
На следващия ден той ме завежда на обиколка по неговия личен маршрут из живота на Бодлер. Хотел „Дьо Лозен“, където поетът е живял заедно с Жан. Голата статуя на Аполони на Клезинже в музея „Д’Орсе“. „Ле Ду Маго“ — прочутият бар, в който Бодлер и другите бохеми се събирали, за да пият и да спорят помежду си.
Следобед посещаваме свърталищата на Патрик от студентския му живот — левия бряг на Сена, „Кафе дьо Фльор“ и най-хубавото от всички места — калдъръмените улички в Малката Африка, където ядем кускус и пием домашно червено вино от гарафи без надпис. По витрините на кафенетата има наргилета с увити във фолио мундщуци, и в едно от тях той ми показва как да всмуквам нагорещения тютюн, минаващ през бълбукащия арак, от което ми се завива свят и ми се замайва главата.