— Чакай тук — заповядва ми той и отива в дъното на заведението.
Когато се връща, носи със себе си бутилка без етикет.
— Абсент — обяснява, докато налива отровнозелената течност в две чашки. — Просто за да е цялостно преживяването. Съдържа лек халюциноген.
Той гребва една лъжичка захар от купичката, потапя я в течността, после я задържа над свещта. Когато започва да бълбука, я изсипва в абсента и разбърква.
— Утре ще имаме ли махмурлук?
— Разбира се. Но за разлика от Бодлер, ние имаме достъп до ибупрофен. Salut!
— Salut! — повтарям аз.
Не помня ясно остатъка от следобеда; мимолетни образи в пулсиращи цветове, трескав световъртеж, Патрик, който рецитира любимите си стихотворения, и сърцето ми, което се разширява до безкрай, като хелий.
Същата нощ той ми казва да се облека топло.
— Защо?
Вечерта е слънчева и навън е много по-топло от хладната есен, която оставихме в Америка.
— Там, където отиваме, ще бъде студено.
Той взема една раница.
Казва на таксиметровия шофьор да ни откара до гробището „Монпарнас“. След като таксито ни оставя, преминаваме през двойка масивни каменни порти и влизаме в един парк с прави алеи, опасани с дървета. Гробовете между дърветата — повече от трийсет и пет хиляди на брой, казва ми Патрик — са пищна смесица от различни стилове, от готически до ар нуво.
Патрик ме повежда към едно тихо местенце, близо до центъра.
— Бодлер има тук както гроб, така и кенотаф — надгробен паметник — обяснява той. — Това е кенотафът.
Представлява мраморна скулптура, висока два метра и половина. Една неопределена фигура — наполовина ангел, наполовина дявол — е вперила поглед надолу към статуята на поета, легнал на смъртния си одър. Каменната плоча е осеяна с дузина или повече билетчета за метро, всяко затиснато с камъче.
— Така хората тук почитат паметта му. Като показват, че са дошли специално при него.
Патрик изважда бордовите ни карти за самолета от джоба си и прикляква, за да ги сложи при останалите.
След това посещаваме семплия гроб, където са погребани тленните останки на поета, до тези на неговата майка, и си тръгваме от гробището. Продължаваме по Рю Фроадво и спираме пред една стена с малка порта с ръждясали метални решетки. Зад нея се виждат стъпала, които, изглежда, водят към нещо като изба.
Патрик изважда един ключ и отваря.
— Имаме късмет. Тревожех се, че може да са сменили ключалката.
Той изважда фенерче от раницата.
— Къде отиваме? — питам аз, докато влизаме вътре.
— В катакомбите.
Той старателно заключва портата зад нас, после включва фенерчето и ми прави знак с ръка да вървя напред.
— Има дузина входове като този. Държат ги заключени, но на черния пазар могат да се намерят ключове. Студентите понякога си правят купони тук, долу.
Слизам по стъпалата. От мрака леко лъха хлад и носи мирис на засъхнала, разложена плесен. Както и абсолютна, потайна тишина.
— Не чувам никакви купони.
— Малко е вероятно да чуеш. Тези тунели са дълги над двеста километра.
На светлината на фенерчето виждам каменния таван над главите ни. Под краката ни има някакъв сивкав варовит чакъл. Единствените звуци идват от хрущенето на стъпките ни и от капещата вода.
— Първоначално това са били каменоломни, някои от които датират още от римско време — казва гласът на Патрик зад мен. Няма ехо, обстановката някак попива звука. — Чак през осемнайсети век им хрумнала чудесната идея да преместят гробищата тук, долу.
Той осветява с фенерчето помещението, през което минаваме. Отначало ми се вижда доста тясно. След това подскачам. Онова, което бях взела за стени, всъщност са купчини човешки черепи, почернели с времето.
— В тази част на тунелите са костите на шест милиона парижани — добавя той. — Това е било едно от любимите места на Бодлер.
Минаваме през няколко подземни зали, подобни на пещери, високи и широки колкото църква. Постепенно гробницата остава зад гърба ни.
— Оттук — казва той, като посочва с ръка.
Достигнали сме още стъпала, издълбани в скалата. Под нас има езеро с кристалночиста вода, напълно неподвижна. Патрик ни повежда надолу, после гребва една шепа и оставя водата да се процеди между пръстите му.