Арбитър, консултант, рефер, съдия — Сара Джонстън се справяше добре, според нея, съперничейки на безпристрастността на Соломон в този студен, но не и неприятен следобед. Особено, като се има предвид, че тя изпълняваше, наистина все още изпълняваше, и задълженията си на рецепцията.
В основната сграда на хотел „Хауърд“ имаше шестнадесет стаи за гости — два апартамента, десет двойни стаи и четири единични, а в частично готовата пристройка се предлагаха още три двойни и една единична стая. Списъкът на гостите за новогодишните празненства наброяваше тридесет и девет души, сред които и четири деца, а до късния следобед бяха пристигнали всички с изключение на две семейства и един индивидуален гост. Всички те се бяха регистрирали на рецепцията, точно вдясно до главния вход, където големите очила на Сара постепенно се плъзгаха все по-надолу по носа й. Тя беше глътнала чашка сухо шери, това си спомняше, и една баничка с месо и чаша вино между един и половина и два часа, това бе всичко. Но оттам нататък съвсем бе започнала да губи представа за времето (или поне така изглеждаше за онези, които впоследствие я разпитваха подробно). Целият ден се сипеше мек, пухкав сняг и до здрач всичко бе плътно застлано със снежинки, а символите, използвани в прогнозата за времето, предсказваха по-нататъшни обилни снеговалежи над централна и южна Англия. И може би тъкмо поради това твърде малко от гостите — а според Сара никой — бяха рискували да излязат из Оксфорд в този следобед, въпреки че (както тя по-късно каза на разпитващите я) те биха могли съвсем спокойно да излизат (или пък нови хора да дойдат), без тя да забележи това, тъй като през по-голямата част от времето бе попълвала формуляри, хотелска документация, бе упътвала новодошлите към стаите, бе отговаряла на разни въпроси и други подобни. През този следобед още две нови водопроводни неуредици бяха привлекли вниманието към уменията на собственика в системата „Направи си сам“. Въпреки това, когато застана до Сара за малко, след като и предпоследното семейство се бе регистрирало, той изглеждаше доста доволен.
— Е, Сара, не е лошо като за начало?
— Да, мистър Биниън — отговори тя тихо. Сара не обичаше подобни прекалени прояви на фамилиарност, като използването на собствени имена, и никога от нейните устни — които бяха малко по-пълни, отколкото би трябвало според анатомическите пропорции на лицето й, но които на Джон Биниън винаги се струваха топли и жадуващи за целувка — не би се отронило обръщението „Джон“.
Докато Биниън бе там, телефонът иззвъня и тя бе изненадана от бързината, с която той се хвърли към слушалката.
— Мистър Биниън? — Беше женски глас, който идваше отдалече и Сара не можа да чуе нищо повече. Собственикът притисна слушалката здраво до ухото си и се обърна с гръб към Сара.