— Не съжаляваш толкова, колкото аз! — каза той… А после: — Не, няма начин… Виж, мога ли аз да ти се обадя по-късно? — попита той. — В момента имаме много работа и аз, ъъ, бих могъл да проверя и да ти кажа…
Сара обърна малко внимание на този бегъл разговор.
Това, което тя най-трудно можеше да задържи в съзнанието си, бяха имената на хората и лицата, свързани с тези имена. Някои бяха лесни за запомняне: мис Фишър, например, богатата наследница на недвижими имоти от Бедфорд; мистър Додс, също (само с едно „д“ по средата, момиче!) — неговото лице тя си спомняше съвсем ясно; Фред Андрюз с тъжната физиономия — кралят на билярда от Кингдън; мистър и мисис Дж. Смит от Глостър — често използвано семейно име, познат номер за човек, който е прекарал поне няколко часа на хотелска рецепция. А останалите? Наистина и бе трудно да свърже имената с лицата. Семейство Балард от Чипинг Нортън? Можеше ли тя да си спомни семейство Балард от Чипинг Нортън? Според регистъра, те трябва да са пристигнали последни и на Сара й се струваше, че си спомня мисис Балард, стояща пред рецепцията, треперейки и потропвайки с ботуши, целите в сняг, което едва ли не й придаваше вид на ескимос, полагащ усилие да не замръзне. Имена и лица… лица и имена… имена, които звучаха в главата й — най-напред сержант Филипс, после сержант Луис, накрая безцеремонния и враждебен Главен инспектор Морс, се опитваха драстично да събудят спомените й и да я откъснат от вцепенението й. Аркрайт, Балард, Палмър, Смит… Смит, Палмър, Балард, Аркрайт.
Смешно е това с имената, си мислеше Сара. Често пъти можеш да разгадаеш човека по името му. Например жената на Аркрайт, която се бе отказала от стаята си, пристройка 4, тъй като било опасна лудост да се пътува в този навяващ от Солихъл сняг. Дорис Аркрайт! С подобно име тя вероятно бе една подозрителна и пресметлива стара досадница! И тя не дойде — Биниън току-що бе предал съобщението от нея.
Един по-малко: така гостите бяха трийсет и осем.
Колкото и да е странно, едно от нещата, които силно се бяха запечатили в съзнанието на Сара Джонстън тази вечер, бе решението й (така авторитетно) да признае думата „карибски“ в играта на анаграми. И тя трудно можеше да го забрави, поради едно много странно съвпадение. По-късно същата вечер съдията в състезанието за най-добър маскараден костюм питаше ще бъде ли допуснат друг случай на „карибиец“, тъй като един от гостите се бе облякъл в много сполучлив карибски костюм. Темата „Загадките на Изтока“ (според съдията) трудно допускаше подобна западноиндийска интерпретация3. И все пак (както тихо каза един от гостите) това изобщо не било „западноиндиец“, било „етиопец“, а във всички атласи Етиопия се пада на изток — е, поне в Близкия изток. Не зависеше ли всичко (както каза друг от гостите) от тълкуванието на думата „Изток“ — все пак: не зависеше ли то все пак от това от коя страна на глобуса сме застанали в даден момент? Резултатът от споровете бе, че в Хотел „Хауърд“ за втори път тази Нова година след казуса „карибски“ се прие спорен случай.
Имаше доста още часове до следващия ден на самата Нова година, преди някой да открие, че броят на гостите е сведен до тридесет и седем.
ШЕСТА ГЛАВА
31 декември/1 януари
Пазете се от всички начинания, за които са необходими маскарадни костюми.
По времето, когато се развиваха тези събития, се организираха доста зрелищни представления с всевъзможни маскарадни костюми. В кръчми, клубове, бални зали, дискотеки, вечери — като че ли групова мания бе обхванала събраните заедно мъже и жени и ги караше през почти еднакви интервали от време да се възползват от възможността да покриват телата си с взети назаем партакеши и за няколко часа да се преструват на съвсем други хора. Две години преди това (първото подобно мероприятие на Хотел „Хауърд“) темата на новогодишния маскарад беше: „Как бяхме облечени, когато корабът потъна“, като се наблягаше извънредно много на въображението, чувството за хумор и импровизацията, които трябваше да се постигнат с минимум подръчни средства. Темата за следващата Нова година бе „Този спортен живот“ и тъй като тя бе предварително обявена в брошурата, някои от гостите бяха приели нещата доста на сериозно и съвсем бяха изоставили импровизациите, носейки съответните костюми със себе си. Тази година, в духа на времето, пред участниците се очертаваха още по-широки хоризонти с предостатъчно време и възможности да вземат назаем необходимите им костюми и да се снабдят с подходящ грим и аксесоари — накратко, да вземат всичко съвсем на сериозно. Хотелът все още разполагаше със сборен гардероб в залата за игри, но само един-двама от гостите бяха ровили в него този следобед. В края на краищата, темата бе предварително обявена и всички знаеха какво предстои. В интерес на истината, много от гостите бяха избрали Хотел „Хауърд“ именно заради маскарада. В подобни случаи се считаше за голям успех, ако някой успее да остане през първата част от вечерта — а понякога и до по-късно — неразпознат дори от близките си приятели. Това почти бе успял да постигне самият Биниън миналата година, когато едва накрая неговите колеги от хотела разпознаха лицето на своя шеф, скрито от гъстата брада и глостърското кепе за крикет на д-р У. Г. Грейс.